Home > Изследователски текстове и коментарни анализи > Динамика на знанието, истината и езиковото значение във виртуалната реалност

Динамика на знанието, истината и езиковото значение във виртуалната реалност


 Анета Карагеоргиева

След лингвистичния обрат във философията от началото на ХХ в. едно от най-упорито изследваните отношения в познавателната дейност на човека е това между езика и света. Според съвременния американски философ Алойзиъс Мартинич[1], това е така, защото реалността е недостъпна за философско изследване директно (директно тя се изследва от физическите науки – общи и специални), както показва многообразието и некохерентността на различните метафизически концепции за нея. Езикът обаче ни позволява да я изследваме индиректно, защото той осъществява успешно комуникативните и когнитивните си функции най-вече тогава, когато адекватно репрезентира структурата на света. Под „адекватно“ тук разбирам не непременно точно и наподобяващо света репрезентиране, а такова, което ни позволява да се ориентираме в средата така, че да постигаме целите и намеренията си. Така структурата на езика става изоморфна на структурата на света и ни позволява да разберем нещо повече за него. Това обяснява защо анализът на езика може да служи като основание за метафизически и онтологически теории. Първият въпрос, на който трябва да се отговори във философията на езика, обаче, е този за истинността на нашите езикови изрази. Затова класическото отношение, което философията на езика изследва, е отношението между езиково значение и истина. Ще се опитаме да покажем какви промени претърпява анализът на езиковото значение тогава, когато работим с виртуални реалности, и как се модифицират когнитивните функции на езика в тези условия. Интернет съществено променя достъпа ни до информация, а с това повлиява на начините, по които помним, мислим и използваме езика. Нещо повече, намаляват дейностите, които упражняваме, без да използваме Интернет (под Интернет ще разбирам всички приложения, построени върху дигитално представената информация, т.е. не само световната мрежа, но и социалните мрежи, и електронната поща, например). Даже рецептите за готвене започват да идват най-вече от мрежата, да не говорим за информацията, която ни е необходима в работата или при почивка чрез четене, гледане на филми, слушане на музика и т.н. С други думи, мрежата става част от нашата когнитивна екология, която може да се определи като „многоизмерни контексти, в които помним, чувстваме, мислим, усещаме, общуваме, въобразяваме си и действаме, често в сътрудничество с други хора, в движение и при многостранно взаимодействие с това, което ни заобикаля“[2]. Можем да се съгласим с Хътчинс, че изучаването на когнитивните екосистеми ще става все по-важна част от когнитивната наука[3]. Общата рамка, от която ще се ръководя в настоящото изследване, е тази на „въплътеното и ситуирано познание“.[4] Естествено, ще се придържам и към въплътената концепция за езика, описана най-подробно и подкрепена с над 200 експеримента в книгата на Б. Бъргън „По-силно от думите“[5], но станала популярна още през 80-те години на ХХ в. чрез творчеството на М. Джонсън и Д. Лейкъф[6]. Най-напред ще опиша накратко разбирането си за виртуална реалност и философските проблеми, които тя повдига; след това ще реконструирам сбито концепцииите за въплътеното и ситуирано познание, а накрая ще проследя как се променят когнитивните функции, включително тези на езика, във виртуалната реалност.

І. Изходни тези за природата на виртуалната реалност

Създаването на виртуалната реалност наподобява коперниканската революция във физиката: докато при въпросната революция се утвърждава картина на реалността, различна от привидностите, виртуалната реалност утвърждава обратното, а именно реалността на привидностите. Виртуалната реалност не е априори рационална, емпирична и верифицируема. Смисълът на езиковите изрази, които определят и/или конкретизират нещо във виртуалната реалност, израства именно от тези определения и конкретизации – така всички емпирични хипотези стават (или могат да станат) истинни. Информационното пространство е реално – то е мястото, където отиваме, когато разговаряме по телефона; то е субстратът на книгите и филмите. Там живеят нашите пари. Това пространство трансцендира обичайната география. Затова и старите понятия за истина, знание и значение изискват предефиниране. Това става с въвеждането на понятието „когнитивна валидност“. При когнитивната валидност имаме правилно свързани образи, които кореспондират на образите във виртуалната реалност, генерирани според правилата на изчислението и според желанията на потребителя.

От това разбиране следват и няколко интересуващи ни характеристики на виртуалната реалност. Първата може да бъде наречена „включеност“. Това означава, че във виртуалната реалност потребителят вече е участник в информационните взаимодействия. При това симулираната физическа реалност е само подмножество на виртуалната реалност, при това незадължително. Второ, налице е изпъкващ плурализъм: дигиталната среда е устроена така, че да пасва на перспективата на индивида. Това имплицира, че споделената реалност не е въпрос на предпоставяне, както стоят нещата с физическия свят, а въпрос на договаряне между участниците/потребителите. Трето, съществен аспект е когнитивната интеграция, която представлява обединяването на аналитичния символизъм с аудиовизуалната образност; това създава чувство за цялост, при което изчислението става емоционално, разумът губи приоритета си, а материалното вече не доминира в сетивата. Променя се вкоренената представа, че светът е там, защото командва какви ще са усещанията ни. Напротив, виртуалната реалност се съгласува повече с енактивисткото разбиране за възприятието[7] – възприятието е взаимодействие с обектите на средата, а не нещо, което ни се случва независимо от поведението ни. Четвърто, виртуалната реалност ни сблъсква с т.нар. реализъм на нематериалното: виртуалната реалност не е дадена, тя активно се конструира. Това означава, че в нея нямаме дихотомията субект-обект. Накрая, виртуалната реалност се отличава с изпъкваща изобилност: тя е въпрос на организация, а не на собственост или територия, нито пък на натрупване. Отделните сегменти виртуална реалност могат да се комбинират по огромен брой начини и това поражда съответно огромен брой варианти на реалност. Така тук могат да съжителстват взаимно изключващи се среди и/или да се смесват сегменти на реалното с тези на виртуалното. Това определя парадоксалността на построенията в нея.[8]

Какви са философските проблеми, които виртуалната реалност повдига? Ще изброя само някои от тях. Първият може да се нарече метафизически и тук трябва да се отговори на въпроса дали опитът от виртуалната реалност е качествено равностоен на този от обичайния свят и дали може да се извършва пренос на опит от виртуалното към реалното? Втори проблем е проблемът за промяната на когнитивните способности и техните функции в резултат на оперирането в и чрез виртуалната реалност. Трето, как се анализира езиковото значение в условията, при които нямаме стабилен материален контекст на изказванията, така че истината да се дефинира като кореспонденция с положението на нещата в света? Като четвърто стои нуждата от определянето на природата и параметрите на т.нар. флуиден Аз (по-късно в този текст ще го съпоставя с „квантифицирания Аз“ от мрежата). Тук трябва да се отговори на въпроси като: какви са когнитивните ефекти на виртуалното тяло, което се програмира, а не се заварва готово? Какво правят с Аза транспортабилните  перспективи? Как влияе на Аза липсата на маса? А наличието на свръхсили? Накрая може да се спомене и проблемът, който ще засегна само бегло по-долу: този за киберсоциализацията. Основният въпрос тук е за ефекта, който има върху хората взаимодействието без материални последствия.

ІІ. Интернет и когнитивните функции на човека

Нека да повторим основната ни предпоставка, а именно разглеждането на Интернет като все по-важна част от материалната среда, в която се разгръщат човешките познавателни и езикови дейности. Нещо повече, особено що се отнася до мобилните устройства, те стават продължение на човешкото тяло и обосновават разглеждането им като илюстрация на въплътеното познание. Тук трябва да обърнем специално внимание на т.нар. устройства за увеличаване или смесване на реалността като Google Glass или Microsoft HoloLens. Всеки път, когато „качваме“, анотираме, редактираме или постваме, ние биваме въвлечени в конструирането и конфигурирането на среда, която на свой ред играе все по-важна роля в оформянето на профила на нашите когнитивни и интелектуални усилия.“ [9]

ІІ.1. Въплътеното познание.

Тезата за въплътеното познание води началото си от 90-те години на ХХ в., като е застъпена, например, в книгата на Анди Кларк.[10] Както The Cambridge Handbook of Situated Cognition[11] отбелязва, три отделни, но свързани помежду си тези характеризират споменатата доктрина. Най-напред, това е твърдението, че познанието зависи и дори понякога се конституира от човешкото тяло. Второ, това е тезата за ситуираното познание, която гласи, че когнитивните процеси понякога се формират при участието на био-екстернални ресурси.[12] Накрая, това са тезите за разширеното и разпределено познание, според които когнитивните състояния и процеси при определени обстоятелства са разпределени между различни когнитивни агенти и когнитивни артефакти. Ако приемем, че средствата на материалната култура като карти, сметачни машини, книгопечатните преси и т.п. сериозно увеличават нашите когнитивни способности, то Интернет е само последният инструмент в историята на инструментите за дооформяне и подпомагане на познанието. Въпросът е дали Интернет само отваря нови когнитивни пространства или в същото време затваря някои такива. Ето някои съображения за ролята на електронната памет. Вследствие на приемането, че запазеният в компютъра файл ще е достъпен за отваряне дълго време напред, нашите биологични системи за запаметяване започват да проявяват тенденция да запомнят местонахождението на тези файлове, а не съдържанието им. Това означава, че те се преструктурират. Ние сме склонни да използваме търсачки, за да си припомним фактите и да решим споровете си. Така интелектуалните ни навици се променят, и то на базисно равнище.

Въпросът е как да оценим тази промяна. Дали нашите предци, които са използвали външни системи за запомняне – връзване на възли, записване на глинени таблички или протоколиране на хартия – са се чувствали застрашени откъм когнитивни способности? Може би тук количественият фактор е от значение, защото електронната памет може да поеме много по-големи информационни масиви. Така се изземват редица навици за запомняне и припомняне; колкото по-„умен“ става светът около нас, в лицето например на смартфоните, толкова повече (може би) закърняват нашите когнитивни способности за запаметяване. Ако разширим това разсъждение до всички смарт-неща, като смарт-коли, смарт-сгради и смарт-градове, то Интернет променя природата на нашите взаимодействия с външната среда, като я прави по-чувствителна към нашите нужди и в по-голяма степен „протезираща“ нашите мисли и действия. Това може да се тълкува като увеличаване на биологически базираните ни способности (например, Смарт и др. вж. бел. 5), но, според мен, диаметрално противоположната оценка е по-обоснована. Тя има две страни. Първата е пренасочването на активността от човешкото тяло и мозък към „умните“ артефакти, което означава, че буферът „култура“ между човека и природната му среда се разраства и става все по-сложен за достъп и управление. Това означава както развитие на човешките умения за достъп и управление (положителен елемент), така и отдръпване на мнозинството от тези процеси в полето на консумацията на резултатите от този достъп и управление, осигурени от спонтанно или нарочно делегирани единици (отрицателен елемент). Това, на свой ред, означава по-нататъшно разслоение на обществото по нов признак – умение да си служи с кибер-инструментите или липсата на такова. Следва нарушена комуникация и може би неизбежна йерархизация на по-умеещи и по-малко умеещи, което застрашава социалното равновесие, а оттам и социалното благополучие. Както ясно показват изследванията на Пикет и Уилкинсън[13], обществата с по-голямо социално равенство са по-успешни от тези с повече неравенство.https://www.google.bg/search?q=%D0%B8%D0%BD%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%BD%D0%B5%D1%82+%D0%B8+%D0%BA%D0%BE%D0%B3%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B8%D0%B2%D0%BD%D0%B8+%D1%83%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F&tbm=isch&tbs=rimg:CYiZgDc6XaFbIjhgKDtCy-PlXY7h58kUQb3XKQqe6vnvRijNC_1C7n0jAS1lIK5r8ug2HZ9Hc8xu9yBzja_1XVQm738SoSCWAoO0LL4-VdEbOV3Bexbf2FKhIJjuHnyRRBvdcR1UDfkE8RomIqEgkpCp7q-e9GKBHwod5JLkgQXSoSCc0L8LufSMBLESqeTHvMFy6jKhIJWUgrmvy6DYcR_1Ua3mKDYaCIqEgln0dzzG73IHBFSAkHfMKO5KioSCeNr9dVCbvfxEeX86IakxCry&tbo=u&sa=X&ved=2ahUKEwin_Laqy9DcAhUGPFAKHYUuACQQ9C96BAgBEBg&biw=1360&bih=677&dpr=1#imgrc=GHZ4BtHexdh1dM:

Второ, да се разчита на външни „протези“ за осъществяване на когнитивните функции би означавало последните да се приспособяват към първите, т.е. изкуствената среда да придобие ролята на селектор в по-нататъшната еволюция на човека, което би разкъсало връзката с естествената такава, ако не се вземат съответните мерки. С други думи, кибер-екологията ни задължава не само да се съобразяваме с нея, а да я модифицираме с оглед на запазване на връзката с обичайната екология, например чрез увеличаване на времето за спорт, общуване с природата и др. Тук обаче се крие опасността натискът на изкуствената среда да стане толкова голям, че основните промени да стават именно с оглед на нея и така да се затормозят не само когнитивните функции, разчитащи на естествени ресурси, но и всички останали телесни функции, а това би било бавна смърт за човечеството. Разбира се, аз не отричам, че прехвърлянето на тежестта на запомнянето върху киберустройствата би освободило ресурси за натоварване на биологичната памет с по-интересни и по-значими множества от данни, но това важи само при положение че противодействаме на линията на най-малкото съпротивление, която ни подтиква да не използваме изобщо освободеното пространство. Защо това е така? Защото самото усилие при акта на запаметяването води до положителни емоции (в мозъка се отделят вещества, усилващи чувството на благополучие след успешно изпълнена задача); отсъствието на такива емоции би демотивирало последващи усилия за запаметяване. Осъзнаването на тази зависимост е условие за съпротива на обсъжданата тенденция за прехвърляне на когнитивни функции към киберсредата.

ІІ.2. Ситуираното познание.

Други аспекти на взаимодействието с Интернет, произтичащи от анализа в рамката на тезата за въплътеното и ситуирано познание, включват самите промени в начина ни на достъп. Вместо достъп с помощта на настолен компютър, ние често влизаме в Интернет от мобилни устройства, а това е друг контекст, много по-тясно обвързан с различни видове околна среда – не само домашна, а и градска, че и природна. Второ, променят се и наборите от жестове, с които общуваме с въпросните устройства, както това е с така наречените тъчскрийн. Движенията за увеличаване на образа или за изтегляне стават част от жестовия ни лексикон при не-кибер общуване. Трето, губи се разликата между онлай и офлайн общуване.

Да обърнем внимание на още една особеност на познанието в Интернет, свързана с така наречените „продължения на тялото“. Мобилните и някои други устройства могат буквално да се разглеждат като екстензии или протези на индивидуалното биологично тяло. Всъщност кое прави нещо част от нашето тяло? До голяма степен това е участието на въпросната част в медиацията между нас и средата посредством сензорите и ефекторите (сетива и мускули). Например, зъбите ни се броят за част от тялото, защото участват в подготовката на определени видове материя за процесите на храносмилането. В този случай позоваването на биологичната природа на съответната част не върши работа, защото нима един кохлеарен имплант не трябва да се смята за част от тялото само защото е изкуствен предмет? С други думи, ако възприемем едно функционалистко определение на тялото и неговите части, то мобилните устройства могат да се смятат за такива. В степента, в която осъществяващите Интернет-взаимодействията устройства ни позволяват да усещаме, манипулираме, експлоатираме и променяме онлайн света, те са релевантни за въплътеното познание като теоретична рамка на когнитивната наука. Това са, фигуративно казано, когнитивни протези. И, колкото и странно да звучи на пръв поглед, ние развиваме емоционални отношения с тях, например с нашите смартфони. Колко пъти сме чували наши познати или дори ние самите да се оплакваме, че преживяваме посегателствата върху нашия компютър или телефон като посегателства срещу личността ни? Лично аз съм се сблъсквала с това отношение много пъти.

Във връзка с четвъртия философски проблем на виртуалната реалност, посочен в първата част, нека споменем едно ново понятие, появяващо се напоследък в писихологическата, неврокогнитивната, социологическата  и философската литература – квантифицираният Аз[14]. Този израз се използва за обозначаване на различните форми на самопроследяваща дейност посредством довеждането до наше сведение на информация с биологически, поведенчески или екологичен характер (например, GPS устройство). Разбира се, не всички форми на проследяване на собствената активност се нуждаят от Интернет, но много са точно такива. Значението на връзката с Интернет се състои в това, че става възможно съхраняването на личната информация онлайн и оперирането с нея също онлайн. Обработката на данните за пулса и кръвното налягане, например, изисква много повече изчислителни ресурси, отколкото може да си позволи човек без съответното изчислително устройство. Така мисленето за Аза като квантифициран има импликацията, че се постига по-високо ниво на съзнателност за собствените физически състояния и/или процеси. Някои автори даже говорят за появата на технологични „екзосетива“, разширяващи способностите ни да усещаме[15]. Това, на свой ред, не може да няма отражение върху протичането на когнитивните процеси. Отдавна се знае, че индивидуалните емоционални реакции, например, могат да се модифицират чрез експлицитното възприемане на физиологични сигнали (авторката е тренирала подобни умения за контрол с помощта на системи, наречени неврофийдбек, и гарантира от личен опит за ефикасността им).

Накрая, в унисон с развитието на едно сравнително мощно движение в рамките на съвременната теория на познанието, наречено социална епистемология, нека обърнем внимание на някои промени в колективното знание в кибер-пространството. Интернет базираните устройства като че ли са изключително подходящи да бъдат платформа на колективни когнитивни усилия. Причините за това са предоставяните възможности за сътрудничество между голям брой хора, координация на техните усилия за постигане на определени цели, както и бързо споделяне на информация. Говори се за виртуална екипност, глобален мозък, социални машини и пр. Например, понятието за виртуална екипност е напълно приложимо в големите организации, работещи в областта на компютърните науки. Провеждат се много изследвания на факторите, които регулират колективното осъществяване на когнитивни и управленски действия. Пример за когнитивно мощно екологично инженерство е Уикипедия. Макар и непризнавана за академично приемлив източник на информация, Уикипедия се е превърнала в надежден ресурс за милиарди потребители. Може да се смята, че наред с Гугъл Сърч това са най-мащабните форми на социално участие, които при по-малък обхват не биха били в състояние да покриват толкова области на знанието или да осъвременяват статиите си толкова често. Точно последните две характеристики са релевантни за епистемичния статус на споменатите „социални машини“. Така Интернет е не просто друг начин за разпространение на информация, сроден на обичайните медии. Това е, наред с много други функции, инструмент за социална промяна и платформа за научни открития. От друга страна обаче, Интернет е и средство за атаки на корпоративни уеб страници, пазар за забранени стоки, оръдие за разпространяване на екстремистки идеологии и, нищо чудно, поле за бъдещи битки между държави, намиращи се във война. Интернет може да се окачестви като среда, в която могат да протичат най-различни процеси и която подкрепя множество видове човешки способности. Да се разбере тази природа на Интернет е изключително важно с оглед както на използването на предоставените ресурси, така и на противодействието на застрашаващите човешките ценности процеси. Нашите взаимодействия с кибер-реалността я оформят, а тя на свой ред оформя нашия когнитивен и като последствие – поведенчески профил. Така че всички ние сме екологични инженери. Това е силен натиск за отговорност върху всеки отделен човек и разбирането на този факт е крачка към възпитаване на тази отговорност.

ІІІ. Езиковото значение във виртуалната реалност.

В светлината на данните от историята, антропологията, етологията, психологията на развитието и други науки няма съмнение, че езикът е възникнал като устно средство за комуникация и предаване на информация за човека и света. Затова езикът може да се определи като невро-аудио технология за преструктуриране на невронните мрежи на другите същества, с които живеем и с които трябва да координираме действията си, за да постигнем целите и намеренията си. Тъй като в аудио сериите приносът на всяка следваща фонема, сричка или дума е само линеен, обичайният език ни се представя като едноизмерен код.[16] Той се характеризира като вериги от символи, чието прочитане поражда образи (логически или пространствени) на реалността в съзнанието на реципиента. Когато обаче компютърът започва да генерира триизмерна среда, това се отразява върху самата природа на езика. Това е така, защото новопроизведеният виртуален свят, като свят на информацията, ни позволява да взаимодействаме с нея чрез аватарите си. Тук можем да разграничим три компонента на взаимодействието: конвертори на поведението, включено изчисление и интенционалност. Конверторите на поведението изобразяват естественото поведение върху дигитални носители. Естественото поведение може най-достъпно да се илюстрира с това, което правят двегодишните деца: посочване, хващане, издаване на кратки (обикновено с по една дума) команди, и обикаляне на близкото пространство (стая, градинка). Съответните устройства, с които се постига конвертирането, включват най-вече уреди за проследяване на движенията на тялото, за разпознаване на глас, пространствени сензори, кинестетични фийдбек уреди и аудио и видео дисплеи. Конверторите работят и в двете посоки – от физическото поведение към виртуалното тяло и от виртуалната картина към субективния опит. Софтуерът на включването осигурява средства за конструиране и управление на дигиталната среда. Анализът на интенционалността пък се опира на огромно количество знания за начините, по които хората действат, за тяхната физиология, за механизма на усещанията, възприятията и паметта, както и за разсъждението като процес на правене на логически изводи. Всеки от тези компоненти има принос за промените, които претърпява езиковото значение във виртуалната среда.

Според най-развитата и доминираща поне в областта на разбирането ни за мисленето изчислителна теория, логиката на произвеждане на виртуалната реалност се опира преди всичко на синтаксиса. Той е строго формален и не се интересува от значенията. Доколкото обаче входящите и изходящите порции информация са семантично заредени, необходимо е проектиране на семантиката върху синтактичните символи, така че да се получи репрезентация на света.  Тъй като средата непрекъснато въвежда неизвестни величини, стандартната семантика, която е изолирана от контекста, е твърде буквална, докато виртуалната е изцяло ситуирана. Това е радикална промяна на понятието за значение. Семантиката във виртуалната реалност се показва директно като свят (виртуален), а синтаксисът, направляващ изчисленията на компютъра, остава извън полезрението. В резултат виртуалната реалност е по-обща от физическата: нейният контекст е по-малко ограничаващ и по-лесен за промяна. Виртуалната реалност може да се преустройва според нуждите и желанията на потребителя, осигурявайки „лични реалности“. Това означава, че във виртуалната реалност ние сме много по-податливи на изкушението да създаваме идиолекти, а това затруднява разбирането от страна на нашите събеседници. Появява се нужда от многобройни уточнявания, парафрази, въвеждане на допълнителни контексти, привличане на историческа информация и др., което увеличава риска, най-малкото поради трудоемкост и времеемкост, от неразбирателство и конфликти. Това на свой ред води до чувство за самотност у говорителя и до усещане за изолираност у възприемателя. С други думи, общуването във виртуалната среда, ако не е просто обмен на команди за действия, е много по-едностранчиво, отколкото това в обичайния свят. Този дефект е преодолим чрез упражняване на езиковите умения в естествена среда, което изисква специално управление на поведението  за подходящо разпределение на усилията между реалното и виртуалното. А това на свой ред означава, че виртуалното пълнолетие настъпва по-късно от реалното, пораждайки редица социални проблеми. Аз няма да се спирам на тях, защото това е работа на етиката и социалната философия, а не на епистемологията, а само ще спомена няколко по-остри: повишена нужда от просвещение за особеностите и изискванията на виртуалната реалност, преосмисляне на понятието за свобода и отговорност, дефиниране на киберсоциализацията с многобройните й параметри и др. Една илюстрация на тези проблеми е промяната на условията на сътрудничество във виртуалната реалност: докато във физическия свят ние приемаме неговата еднаквост и определяме разликите между хората, за да напаснем действията си, във виртуалната реалност се предпоставя разликата и се определя  – ясно и отчетливо – кое е общото, на което може да се стъпи. Всеки от нас може да обитава изцяло различна виртуална реалност, установявайки общност с другите само за онези аспекти, които сме решили да споделим. Според мен, това може да бъде усилвател на отчуждението.

След тези общи бележки за промените в езика, когато последният се употребява във виртуална среда, нека разгледаме една конкретна теория за езиковото значение и трансформациите, протичащи с нея при новите условия. Предлагам това да бъде стандартната фрегеанска семантика, в която значението се състои от два компонента – смисъл и референция. Референцията подбира обект от действителността, за който се отнася изказването. Смисълът е описание на обекта, което е съгласувано с предишните знания и с целите на говорителя или, по друг начин, приложение на някакъв предикат към обекта. Така в класическия пример на Фреге Зорницата реферира планетата Венера, но смисълът на името се определя от възприятието за Венера на фона на сутрешното небе, когато тя служи като ориентир за навигация. Какво става с референтите на изразите във виртуалната реалност? Тъй като елементите на последната са, първо, конструкти, и второ, динамични, референцията протича при висока степен на неопределеност. Това изисква пластичност във възприятията на реципиента, която не винаги може да е налице, затова референтите могат да се подменят и да настъпи объркване. В други термини, истината също става динамична и не може с лекота да се дефинира като кореспонденция, защото (поне) единият релат в отношението на кореспонденция е непостоянен. Второ, приложимостта на предиката зависи и от целите на познаващия, и от динамиката на обекта. Това е така и в обичайния случай с естествения език, но там измененията на обекта и (често) на целите са много по-бавни и много по-малко податливи на влияния от страна на възприемателя на езиковото съобщение. Това определя преминаването на Аза към флуидна форма (в резултат на динамиката на тези три зависимости от трите променливи – обект, цели и адресат). От една страна, това допринася за по-лесно възприемане на съвременните концепции за Аза в резултат на осмислянето на приносите на невронауката – че той е подвижен, възникващ и изчезващ в зависимост от нуждите на поведението[17]. От друга страна, това намалява усещането за контрол и свободна воля, а с това и чувството за отговорност. Тези ефекти поставят нови задачи пред образованието и възпитанието. Ето как промяната в езиковото значение променя личността, разбирането за нея и условията на социалното взаимодействие.

ІV. Заключение

Виртуалната реалност променя понятията ни за знание и когнитивни функции, както и тези за значение и истина. Ако трябва да се изрази тази промяна с една дума, последната би била „диверсификация“. Главното следствие от тази динамика е необходимостта от ново определяне на когнитивния профил на потребителя на Интернет и агент във виртуалната реалност, както и нова стратегия за развитието на комуникативните умения на езиковия говорител. Произтичащите от това социални проблеми са само загатнати в настоящия текст, без претенция за изчерпателност

[1] Cf. Martinich, A. P. „The philosophy of language“. In: Routledge history of philosophy, Routledge, Vol. IX, 1999.

[2] Tribble and Sutton, 2011, „Cognitive ecology as a framework for Shakespearean studies“. Shakespeare Studies 39, p. 94

[3] Hutchins, 2010,“Cognitive ecology“. Topics in Cognitive Science 2(4), p. 705

[4] Cf.  Karageorgieva, A., Philosophy of mind (Карагеоргиева, А. Философия на съзнанието), http://www.saznanieto.philosophy-bg.info/р гл. 14

[5] Bergen, B. Louder than words, Basic booksр Philadlphia 2012

[6] Cf. Karageorgieva, A, and V. Angelov (eds.), Aesthetics of cognition (Карагеоргиева Ал и В. Ангелов (съст.), Естетика на познанието), С. 2004, сс. 29-33

[7] See Karageorgieva, Ibid. (Карагеоргиева, Цит. съч.), гл. 14

[8] A similar view is being expressed by David Chalmers, See Chalmers, D. J. The virtual and the real, 2015, http://consc.net/papers/virtual.pdf, accessed on 9.11.206

[9] Smart, P. R., Heersmink, R., & Clowes, R. „The Cognitive Ecology of

the Internet“. In S. J. Cowley & F. Vallée-Tourangeau (Eds.), Cognition Beyond the Brain (2nd ed.). Springer-Verlag, London, England, UK, 2016, p. 6

[10] Clarc, A. Being There – Putting Brain, Body and World Together. MIT Press, 1997

[11] Robbins, H. and M. Aydede, The Cambridge Handbook of Situated Cognition, CUP 2009

[12] See, for example, Karageorgieva, Ibid. (Карагеоргиева, Цит. съч.), гл. 14, §5.

[13] Picket, K. and R. Wilkinson, The Spirit Level: Why More Equal Societies Almost Always Do Better, Bloomsberry press, 2009

[14] Lupton, D. (2013) Understanding the human machine. IEEE Technology and Society

Magazine 32(4):25-30

[15]Cf. Swan M (2013) The quantified self: Fundamental disruption in big data science and

biological discovery. Big Data 1(2):85-99

[16] Срв. Martinich, Цит. съч.

[17] Cf. Damasio, A., Constructing the conscious brain (Срв. Дамазио, А., Изграждане на съзнателния мозък, „Изток –Запад“ С., 2014)

Остави коментар