Дистанционно образование и академични идеали по време на извънредно положение

                                                         Дистанционно образование и академични идеали 

по време на извънредно положение*

Силвия Минева, Антоанета Гетова 

Резюме. Текстът описва основните предимства и недостатъци на дистанционното обучение в контекста на идеите за висшето образование като бизнес и университета като академична общност. За тази цел са използвани някои от резултатите от предварителното онлайн проучване за предимствата и недостатъците на дистанционното обучение в Софийския университет по време на карантинния период. Основният извод е, че дистанционното обучение е извънредна форма на академично образование и трябва да остане такова.

Ключови думи: дистанционно обучение, академични идеали, онлайн проучване, академична общност.

Distance education and academic ideals during a state of emergency

Silvia Mineva, Antoaneta Getova

Abstract: The text describes the main advantages and disadvantages of distance learning in the context of the ideas of higher education as a business and the university as an academic community. For this purpose, some of the results of the preliminary online study on the advantages and disadvantages of distance learning at Sofia University during the quarantine period were used. The main conclusion is that distance learning is an exceptional form of academic education and should remain so.

Keywords: distance learning, academic ideals, online survey, academic community.

Както подсказва заглавието, повод за написването на този текст са някои ефекти от наложеното у нас през пролетта на 2020 г. извънредно положение, получени в резултат на масовото преминаване на българските университети в дистанционен режим на обучение. Целта е да се очертаят възможни посоки за тяхното обсъждане в перспективата на един интердисциплинарен прочит. За целта изложението се опира на резултати, получени от пилотно проучване, посветено на проблемите на университетското дистанционно обучение, което беше организирано от група преподаватели в СУ „Св. Климент Охридски” и НСА „Васил Левски”. То бе направено в периода 25 април – 6 май 2020 г. чрез онлайн анкета сред преподаватели и студенти от различни специалности и степени на обучение в двата университета.

За целите на проучването въпросите в анкетата бяха формулирани според три типа проблеми. Първият от тях, който обобщено може да се означи като материално-технически проблеми, се отнасят до материалната обезпеченост на анкетираните с устройства, интернет връзка, достъп до образователни платформи и др. Втората група въпроси засягаха организационно-административни проблеми, свързани с графиците на обучение, подготовката на преподавателите, информираността на студентите за този режим на обучение и др. Третият тип въпроси, които са в центъра на настоящото изложение, бяха от отворен тип, насочени към мнението на анкетираните за основните предимства и недостатъци на дистанционното обучение и тяхното виждане за приложенията на това обучение.

Резултатите от проучването са публично достъпни на сайтовете на двата университети и на сайта на електронното списание „Киберекология“[1]. Макар и непредставителни, те са достатъчно сериозни и красноречиви, за да се разглеждат като една реалистична моментна снимка на актуалното състояние на дистанционното обучение в държавните български университети и като възможност за анализ и прогноза за неговите перспективи и бъдеще не само у нас, а по принцип, защото много от резултатите потвърждават вече установени тенденции.

Предвид конкретните обстоятелства – наложеното у нас извънредно положение като ограничителна мярка срещу разпространението на коронавируса, ще трябва да признаем предварително, че дистанционното обучение придоби статута на една от превантивните, противоепидемични мерки и престана да е въпрос на „избор” или „възможности”, защото беше превърнато във въпрос на административно-управленски решения и императиви. Този негов нов статут ни изправи пред поредица въпроси, които по-рано не са заставали с такава острота пред академичната общност у нас. Това са въпросите дали опитът, получен при извънредното положение, легитимира дистанционното обучение като пълноценен заместител на класическите форми на образование, който в бъдеще ще ги измести напълно, както предвиждат неговите най-страстни привърженици? Или напротив, този опит сочи по-скоро обратното – дистанционното обучение, както и извънредните мерки, е само една извънредна форма, на която можем и си струва да разчитаме като на единствена само при извънредни обстоятелства? И още по-важният, собствено етико-философски въпрос – ако правилата на наложения ни външно, макар и временен, извънреден обществено-административен ред ни налагат преминаване към дистанционен режим на обучение, то как изглежда този режим в светлината на разбирането ни за областта, в която той се прилага, в случая на висшето образование, и на максимите, с които свързваме това образование?

Обръщайки се за отговор към резултатите от изследването, можем да установим, че те илюстрират, от една страна, технически и административни проблеми, с които преподавателите и студентите се сблъскват не само в условия на извънредно положение, а по принцип, защото решението им не е въпрос на отпадане на ограничителните мерки, а на стратегическо мислене и управленски подходи за развитието на университета като академична общност и институция. От друга страна, описаните от анкетираните предимства и недостатъци на дистанционните форми дават повод за възобновяване на дискусията за техните възможности, граници, перспективи, както и за бъдещето на университетското образование въобще.

Във връзка с първия аспект – материално-технически и организационно-административни проблеми, може да се каже, че за преподавателите тези проблеми се отнасят главно до условията на техния труд като фактор за неговото качество, който зависи в най-голяма степен от институционалната и материална обезпеченост на дистанционното обучение от страна на университета. Тази обезпеченост се простира от осигуряване за всеки на технически и материални ресурси за провеждането на дистанционни занятия до обучителни семинари и ясни инструкции за всички участници в процеса, както и ясно разписани стандарти като правилници и програми за дистанционно обучение и изпит за всяка една от различните форми и степени на обучение, предлагани от университета.

Това, което беше установено въз основа на изследването е, че както СУ, така и НСА, са длъжници в това отношение на своите преподаватели и студенти, защото извънредното положение ги е заварило недостатъчно подсигурени за масово прилагане на дистанционно обучение. Това сочат и някои от оценките на анкетираните като например, че СУ не е подготвен за такова обучение и затова то граничи с провала. Става дума за недостатъчната техническа поддръжка на използваните платформи, нуждата от осъвременяване на интерфейса им, недостатъчно ясна и достъпна документация за работа в тях, липсата на достатъчно информация и реална подкрепа от страна на университета за осигуреността на студенти и преподаватели с необходимите материално-технически условия, за пълноценно и равнопоставено участие в такъв процес на обучение, който изисква определено качество и постоянен достъп до интернет връзка, индивидуални, а не споделени устройства, възможности за закупуване и умения за ползване на определени програмни продукти и т.н. За тези проблеми разказват някои от коментарите на анкетираните преподаватели, направени в раздела на анкетата за препоръки. В един от тях можем да прочетем: „Трябва да се има предвид, че си купих нов лаптоп, за да мога да си върша работата дистанционно. Знам, че и други колеги са били принудени да направят такава инвестиция. По-старите модели пращят във всяка виртуална стая – независимо дали правиш пауърпойнт презентация, прожектираш видео или говориш. Тази спешна инвестиция не беше покрита от работодателя”[2].

Дебатът за дистанционното обучение

Що се отнася до академичната дискусия за предимствата и недостатъците на дистанционното обучение, за нея може да се каже, че у нас доскоро тя не будеше особен интерес, за разлика от други места по света, които са по-напреднали технологично, особено в САЩ, където споровете по темата изглеждат най-разгорещени. Най-ревностни защитници на дистанционните форми по традиция са технологичните компании. За тях областта на т.нар. образователни услуги е преди всичко пазарен сегмент, където могат да пласират и да печелят от своите продукти и услуги. Не са малко обаче и просветните министри, училищни директори и ректори на университети – особено в по-бедни страни, които трябва да взимат управленски решения в дългосрочна перспектива за развитието на образованието в локален, регионален или национален мащаб и са готови да насърчават дистанционното обучение, макар и невинаги открито, а косвено и по-завоалирано. За тях това обучение изглежда удобна възможност за временно или по-дългосрочно снижаване на разходи и пестене на средства от поддръжката и администрирането на материалните активи и човешкия капитал на управляваните от тях институции. Затова не е чудно, че заинтересованите по едната или по другата причина – комерсиална изгода или икономия на ресурси, изтъкват най-вече предимства на дистанционното обучение от икономически, материален и финансов характер. Най-често в тази връзка се набляга на ефективността, измервана с леснина, бързина, гъвкав режим на използване, който позволява достъпност до обучение по всяко време. От това гледище всички могат да се радват на пълноценно и висококачествено образование, стига само да усвоят технологията за достигане на необходимата информация и установяване на съответната комуникация помежду си.

Най-оптимистичните прогнози за дистанционното обучение обещават в бъдеще масовото навлизане и използване на т.нар. „универсални” класни стаи и обучителни платформи, които ще покриват целия спектър от предучилищно до университетско образование, така че в бъдеще класическите форми на образование, особено университетската, ще отмрат напълно, защото все повече студенти разчитат на дигиталните лекционни курсове и все по-малко се включват в присъствени занятия.

 Универсалните класни стаи на бъдещето и сливането на хора и технологии.

Как изглеждат тези универсални учебни зали на бъдещето можем да съдим по описанието, което предлага „Наръчник по иновационни образователни технологии”, съставен като част от проект на „Концепция (програма) за адаптиране на образователната система към дигиталното поколение”. Програмата, създадена и финансирана от ФНИ през 2017 г., е разработена от изследователи на Център за иновационни образователни технологии на Русенския университет въз основа на стратегията за дигитализация на образованието на Оксфордския университет. В наръчника учебната зала на бъдещето се описва като иновационна образователна технология, която ще е „магнит за учениците/студентите със своя интериор, оборудване и предлагани възможности”. Сред тези възможности попадат „влизане/излизане” с чип карта, автоматично записване на присъствието или отсъствието на ученика/студента в база данни за по-ефективен контрол на посещаемостта и „икономия” на време, обмен на големи обеми мултимедийна информация между всички субекти в образователния процес благодарение на високоскоростна широколентова интернет връзка, таблет, който ще замени учебниците и тетрадките, защото за секунди ще сваля от „облак” необходимия учебен материал, интерактивни дъски и маси, оборудвани с интуитивен интерфейс и мултифункционални зали, които ще позволяват бърза реконфигурация и приспособява не за конкретно занятие.

Очакванията са, че по този начин „Образователният процес ще е базиран на изследователския подход, за да се постигне основната цел на образованието – младите хора да се научат да учат самостоятелно, при това през целия си живот, както и да могат да представят аргументирано своите идеи и схващания”[3]. Всичко, което се случва пред дъската, обясняват те, ще може да се наблюдава от всеки обучаван в реално време, където и да се намира, а за извършването на някои рутинни дейности ще се използват хуманоидни роботи с изкуствен интелект, като преподавателят ще запази водещата си роля благодарение на своите знания и уменията да ги преподава. Заедно с това обаче авторите на програмата настояват, че „авторитетът на един учител и преподавател, както и ефектът от неговата дейност, все повече (к.м.) ще зависят не само от това доколко той владее предмета на дисциплината си и не само от неговите педагогически способности и харизма, а също и от това в каква степен използва съвременните информационни и комуникационни технологии за събиране, обработка и преподаване на съответния учебен материал”Колко голяма е крачката от тази нарастваща зависимост на хора и техния авторитет от техническите фактори до замяната на човека учител от изкуствен интелект, ще оставим на въображението на технократите и любителите на научна фантастика.

В контекста на настоящата тема по-интересно е друго, което само привидно изглежда в унисон с възгледа за правопропорционалната зависимост между ползване на ИКТ и учителския авторитет. Става дума за тенденция, която забелязват и признават специалисти не само в сферата на образованието, но и в областта на компютърните технологии и киберсигурността, като ръководителя на Лаборатория по киберсигурност в „София Тех парк“ – Георги Шарков. Според него компютърът не става по-умен от човека, а се слива с него[5]. Така на преден план излиза въпросът за „сливането” на хора и технологии. В какво се състои то и какви са неговите настоящи и бъдещи ефекти са сред темите, дискутирани най-много от технокритиците, в т.ч. и критиците на дистанционното обучение. За разлика от неговите привърженици, те основават оценките си не толкова на финансово-икономическата ефективност или материални удобства на дистанционните форми, а на въздействието им върху когнитивните способности, социалния живот на хората и тяхното телесно и психическо здраве.

Неосезаемото присъствие, несигурният контрол и незаменимата телесност

Повечето от критичните оценки за дистанционното обучение подчертават, че нарастващото ползване на новите технологии трябва да се разглежда по-скоро като смущаващо и рисково заради дефицита на общуване лице в лице, десоциализиращия и отчуждаващ ефект от продължителното ползване на технологии, в частност на интернет, риска от спад на човешката интелигентност под тяхно влияние, защото поставят на карта способността за разбиране, грамотността като културно постижение, развитието на мисленето и въображението, а с това и техните не само рационални, но и афективни ефекти, които изискват упражняването на умствени навици като т.нар. дълбоко четене и дълбока грамотност[6]. Според тези оценки експоненциалният технологичен прогрес и изобилието от иновации досега не са довели до осезаем скок на креативността, оригиналното мислене или вдъхновение.Напротив, налице е по-скоро разминаване между темповете на технологичния напредък и прогреса в образованието. Така например, според полския професор Я. Морбитцер, най-сериозният проблем на съвременното образование е надценяването на интелекта като необходим за изобретателството и откривателството, и подценяването на разума, от който се нуждаем, за да решаваме по какъв начин ще използваме своите постижения[7].Друг съвременен критик – американският изследовател на интернет и изкуствения интелект Х. Драйфъс, поставя преди повече от десетилетие въпроса: Може ли дистанционното обучение, осигурявайки на обучаваните умения в различни области, да им предложи освен тях и нужните умения, за да бъдат добри граждани, или наистина ученето изисква обвързване лице в лице[8]? Към този въпрос би могъл да се добави и друг, а именно: Могат ли в режим на дистанционно обучение студенти и преподаватели да се чувстват и идентифицираткато общност, която обвързва членовете си не само по силата на търговски отношения и частни интереси, но и чрез създаването и споделянето на знание като общо благо и поддържането на общосподелени ценности и идеали?За мнозина все още подобен въпрос звучи реторично, защото им се струва безпроблемно да приемат, както прави Ортега и Гасет, че общуването и животът в академичната общност предполагат, че „средният студент се подготвя като културен човек и добър специалист”[9]. Тоест университетското образование е висше образование не само заради специализираната подготовка в отделни научни области, но и защото култивира съпричастност към интелектуалните и поведенчески образци и стандарти на академичния живот като духовен живот. Тази съпричастност е непостижима без съответна „емоционална въвлеченост” в общността.Като фактор за пълноценно образование тази въвлеченост е труднопостижима, независимо от историчността на академичната общност като общност на хора, защото е носител и пазител не на дигитална памет, а на памет за съпреживян опит. Неизменна част от тази памет редом с традиционните ритуали на университетските тържества по случай връчване на дипломи, грамоти и награди за научни и образователни постижения,е особената задушевност на атмосферата, която изпълва аудиториите по време на лекции и семинари, когато преподавателят застава пред своите студенти в органичното си единство на някой, който не само им преподава, но е също така жив човек, който има своята гледна точка и пристрастия, чрез които вдъхва душа на знанието.Във всички тези случаи на преден план излиза образцовостта на „живия пример”, който могат да бъдат едни за други и помежду си преподаватели и студенти. Следователно животът и общуването в академична общност не може да се изчерпва и свежда само до осигуряване и обмен на информационни ресурси, „трансфер” на кредити, поставяне на оценки и получаване на дипломи, „осчетоводяващи” успешността на образованието.

   Извън този „академичен романтизъм” остават по-прозаичните, но също толкова актуални въпроси за образованието като „технология” и по-точно за неговия характер на система, в рамките на която редом с различни подходи, методи за преподаване и учене попадат и различни възможности за контрол и наблюдение. На тези методи и възможности наблягат футуристичните модели за универсални класни стаи и учебни зали, за които се предвижда да изместят и в крайна сметка да доведат до пълното отмиране на почти всички традиционни форми на образование, особено на университетското, защото все повече студенти разчитат на дигиталните лекционни курсове и все по-малко се включват в присъствени занятия.

Друга, много обсъждана характеристика на дистанционното обучение, която предизвиква оценки с противоположен знак, но с един и същи източник е възможността за контрол и наблюдение от дистанция. С оглед на нея мнозина настояват, че „стерилната обстановка” на едно дистанционно обучение не може да осигури на всички участници желания комфорт или усещане за сигурност чрез централизиран контрол и филтрация на информацията. Причината е, че телеприсъствието не ни вдъхва достатъчно увереност, за да сме сигурни в степента на участие и ангажираност в процеса на отдалечените от нас хора. Недоверието в контрола от дистанция и объркването, което то предизвиква, бяха отразени и в част от коментарите на анкетираните преподаватели и студенти. В един от тях се отбелязва, че „липсата на пряк контакт със студентите не помага за тяхното мотивиране за работа и има риск преподавателят да не дооцени техните нужди”. В друг коментар са изразени съмнение и несигурност в действителността на телеприсъствието и оттук – в желанието за участие на студентите. Това на свой ред може да доведе до увеличаване на броя на възлаганите задачи, за което разказва следния коментар на студент: „Преподавателите дават повече задачи, които да им пращаме, за да са сигурни, че учим, понеже присъствието в онлайн занятие без камера, ги кара да мислят, че не полагаме достатъчно усилия”. Но проблемът с по-голямата учебна натовареност не е само студентски, а и преподавателски, защото сред коментарите на преподаватели срещаме оплакването, че е „невероятно изморително да се преподава онлайн, защото не можеш да следиш реакциите на това, което говориш, и се напрягаш от усилието да се изразяваш максимално разбираемо”. Огледани в тази перспектива, получените изследователски резултати са подходящ ориентир за това кое е преобладаващото виждане сред анкетираните за приложимостта на дистанционното обучение.

________________

 *Текстът е част от едноименната статия, публикувана в сборника с изследователски резултати от проект на тема: “Екология на виртуалните реалности: големи данни, дигитална рационалност и техномистицизъм”, УИ “Св.Кл.Охридски”, 2021

[1] Гетова, А., Карагеоргиева, А., Минева, С., Ангелова-Игова, Б. и др. Проблеми и предизвикателствата пред дистанционното обучение по време на извънредно положение. http://phls.uni-sofia.bg/documents/articles/3052/DOKLAD_Prouchvane-na-distancionnoto-oburchenie-v-SU_2020.pdf

[2] Пак там.

[3] Наръчник по иновационни образователни технологии, под общата редакция на Хр. Белоев, А. Смрикаров. http://eklas.org/docs/guide_ver3_all_pages.pdf 

[4] Пак там.

[5] Това споделя Г. Лаков в разговор с Ив. Лаков в предаването „Светът е бизнес” на Bloomberg TV.

https://www.bloombergtv.bg/a/19-svetat-e-biznes/44053-chovekat-ne-tryabva-da-e-podchinen-na-izkustveniya-intelekt (посетен на 30.03.2021).

[6] Garfinkle, A. (2020). The Erosion of Deep Literacy, National Affairs June 10, 2020. https://www.nationalaffairs.com/publications/detail/the-erosion-of-deep-literacy

[7] Морбитцер. Я. (2019). За рационалното използване на интернет в образованието. – В: Киберекология, кн. 4/2019, 30–42. http://cyberecology-bg.com/wp-content/uploads/2016/09/Cyberecology_5_2019-1.pdf .

[8] Драйфъс, Х. (2010). Интернет. София: Критика и хуманизъм.

[9] Ортега и Гасет, Х. (1995). Мисията на университета. – В: Измерения на университетската идея. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”.

[10] Гетова, А., Карагеоргиева, А., Минева, С., Ангелова-Игова, Б. и др. Проблеми и предизвикателствата пред дистанционното обучение по време на извънредно положение. http://phls.uni-sofia.bg/documents/articles/3052/DOKLAD_Prouchvane-na-distancionnoto-oburchenie-v-SU_2020.pdf 

[11] Драйфъс, Х. Цит. съч.

[12] Гетова, А., Карагеоргиева, А., Минева, С., Ангелова-Игова, Б. и др. Проблеми и предизвикателствата пред дистанционното обучение по време на извънредно положение. http://phls.uni-sofia.bg/documents/articles/3052/DOKLAD_Prouchvane-na-distancionnoto-oburchenie-v-SU_2020.pdf