(Снмка: //sofiapress.com)
Невелин Вутев
Абстракт: Светът на волята е свят на ужас и мрак и бягството от него е възможно в безволево оттегляне, което е противоестествено изключение: гениална, съзерцателна обективност. Съответстващи на тази Шопенхауерова идея за безволева субектна идеалност според нас са заниманията с тактико-стратегически игри, пример за каквито даваме в най-сложните от тях-шахмата и спортния бридж. За това наше виждане свидетелства качеството на игра при машините, които побеждават човека, защото именно те представляват такава необусловена от волята субектност. В текста вземаме отношение и към нашумелия и свързан с тази тема проблем за изкуствения интелект, отнасяйки го към идеята на Ницше за свръхчовека, който изглежда, че ще дойде като машина. Изкуственият интелект не притежава нито други форми, нито други закони на мисленето, той е светът на представата, в който е изчезнала волята. Един такъв интелект побеждава друг подобен в игрите не поради превъзходството на представата над волята, а доколкото е по-усъвършенстван в копирането на човешката мисъл.
Ключови думи: игра, стратегия, тактика, воля, идеално, безволева субектност.
Abstract: The world of the will is a world of horror and darkness and the escape from it is possible in the will-less retreat, which is one unnatural exception – a prodigious, discerning objectivity. Corresponding to the idea of Schopenhauer about the will-less subjective ideal, according to us, are the complex tactical-strategic games such as chess and bridge. In support of our concept is the fact that machines exhibit far superior performance in these games and they consistently defeat humans because machines are a subject unconditioned by the will. In this article we also provide a standpoint on the modern topic about artificial intelligence (AI), ascribing it to the Nietzsche idea about the Superhuman, which it appears will ultimately manifest as an AI machine. AI does not possess any other forms or laws of thinking, it exists solely in the world of the conception, where the will has disappeared. AI defeats its prototypic human intellect in these games not because of the superiority of the conception over the will but because of its perfection in copying the human thinking.
Key words: game, strategy, tactics, will, ideal, will-less subjectivity.
Воля за истина ли зовете вие това, о, премъдреци, което ви тика и ви разгонва?
Воля за мислимост на всичко съществуващо: тъй назовавам аз вашата воля!
Всичко съществуващо вие искате да направите мислимо,
защото с основателно недоверие се съмнявате дали то изобщо е мислимо.
…
Също и ти, който дириш познание,
си само пътека и следа на моята воля;
наистина моята воля за власт
върви също по стъпките на твоята воля за истина.
Фридрих Ницше,
Тъй рече Заратустра *
Нарастващата диференциация на всяко знание и всяка човешка дейност се отразява неминуемо и върху философстването, така че то започва да губи от своята уникална обаятелност. Появяват се всякакви философии – на езика, правото, политиката, религията, мита, науката, историята, природата, културата и какво ли още не. Хайдегер[1] не е единственият, който би могъл да констатира, че въпросът за битието е забравен. А какво ли би казал Кант, ако чуеше, че двете неща, които вече предизвикват удивление и страхопочитание, не са звездите и моралът….?
Представата за човека като преди всичко рационално същество отдавна е остаряла и отпаднала. Въпреки това и най-големите противници на рационализма ще признаят, че човешкият живот е немислим без разумни проекции. Ние живеем, поставяйки си цели, решавайки проблеми и създавайки смисли. Така изявяваме и изразяваме индивидуалността си, слагайки своя отпечатък върху света. По този начин променяме света и себе си, а също така изменяме и ценностите, които зачитаме, и идеалите, които преследваме.
Нашият живот е рационален проект в борба с ирационалния свят, който ни заобикаля, а за своята оптимална реализация този проект изисква стратегия и тактика. Стратегията представлява общият план, който чертаем, а тактиката включва начините за неговата реализация и осъществяване. Ние създаваме рационални структури, чрез които да обясним и подчиним на разума си ирационалното, като подреждаме неопределеността.
За да бъдем добри стратези, се изисква преди всичко въображение, а за да сме прилежни тактици, е нужен повече интелект: анализ и синтез. Въображението създава идеите, които се закрепват от паметта като варианти, чиято коректност изчислява интелектът. И трите способности работят паралелно, никоя не би имала значимост, ако я нямаше някоя от другите. Трудностите, стоящи пред изкуствения интелект, идват най вече от креативността, която, както изглежда, не представлява груба и проста сума от паметта и интелекта, от запомнянето, съхранението и възпроизвеждането на информацията, от една страна, и нейния анализ и синтез, от друга. Разбира се въображението използва като база готовите образи на паметта и неговите продукти и творения имат аналози в нея, а без корективите на интелекта неговите изяви биха били хаос и произвол, но въпреки това, то е отделна способност. (Може би в Кантовата философия няма по-мъчна част от тази, посветена на въображението.)
Да се мисли и още повече да се философства върху стратегията и тактиката извън дадено конкретно съдържание, е невъзможно. Затова тук сме избрали шаха и бриджа като такова съдържание. Пътят към майсторството е дълъг и труден и не на всеки се удава да върви по него. По степен на сложност другите игри не могат да съперничат на тези. Никой не може да достигне върха и той остава неизвестен.
Маневрено позиционната игра изисква повече въображение – това е областта на стратегията. Комбинативно нападателната изисква повече интелект – това е областта на тактиката. В единия случай се играе предпазливо, а в другия агресивно. Така в играта участват също и темпераментът и характерът.
Играта на шах и бридж е тренинг на мисълта и подготовка за живота в направление рационална проекция. Тя е и конкретна изява на философстването.
Тази статия е свързана с възможността, която Шопенхауер допуска в третата и четвъртата книги на основното си произведение, (Светът като воля и представа) волята да бъде подчинена на представата. В тези книги философът обсъжда естетическата и етическата проблематика от неговата философия във връзка с феномените на гениалността и светостта
Волята може да бъде потисната и ограничена според Шопенхауер не от духа (понятие, което той отрича наред с душата, смятайки ги за неправомерни обобщения), а от интелекта. Интелектът е субективната страна на мозъка, така както целият организъм или тялото е обективната страна на волята. От тази гледна точка реалността на волята е по-фундаментална в сравнение с тази на интелекта.[2] Затова и Шопенхауер разглежда възможността за подобно отделяне на интелекта от волята като неестествено изключение.
Какво представлява светът на волята според Шопенхауер? Това е свят на една непрестанна надпревара, в която волята оцветява дори познанието. В ежедневието виждаме как волята прониква непрестанно в съжденията така, че когато един човек ни е неприятен или враг – качества, които са естествени и в другите хора изобщо не ни дразнят, в този човек излизат голям проблем. И обратно, когато обичаме някого или когато ни е приятел, тогава качества, които принципно ненавиждаме, в него не ги и забелязваме. Положението става още по-трагично тогава, когато в оценките и разсъжденията ни сме замесени самите ние. В том Втори на Светът като воля и представа Шопенхауер посочва, че когато в съждението едно от понятията е понятието за Аза, тогава цялото съждение е пронизано от волята и тя е тази, която свързва всички участващи в съждението други понятия. В подкрепа на тази констатация ние привеждаме следния пример: Попитали един шахматист: „Колко хода напред може да мисли?“ – и той отговорил: „Само един ход, повече от противника!“ Той, който следва да е образец за рационалност, също е промъкнал и скрито вплел в съждението егото си- който и да е противникът, той ще мисли един ход преди него! (подобно проникване на волята в съжденията на шахматиста е възможно само в разговор, но не и върху шахматната дъска.) [3]
Затова Шопенхауер съветва в момента, в който забелязваме, че в съжденията на събеседника ни волята надделява над интелекта му, веднага да приключим разговора с него. И понеже при болшинството от хората нещата стоят именно така (никой не може да бъде напълно обективен), е по-добре изобщо да не спорим и да се оставяме да ни побеждават. (Някой вече знае, че това, което е говорил в самото начало, не е вярно, но ще продължава да настоява, че точно то е правилното. Той вижда вече, че е сгрешил, но няма най-доблестно да признае, че не е прав, а ще измисля какви ли не аргументи, само за да не излезе, че е сгрешил. Това упорство на волята засенчва интелекта. Волевата агресия намира израз и в изражението на лицето на човека, в тона, с който ни говори, в стремежа да доминира независимо от предмета на разговора, в надменността и т.н. ) Подобни спорове са абсолютно безсмислени, защото на човек не винаги му идва наум какво точно да каже по време на самия спор.
Софистикациите Шопенхауер обяснява със заиграването с обемите на понятията така, че кръстни или подчинени понятия се представят като тъждествени. На този проблем той посвещава една примерна схема в том Първи на Светът като воля и представа. Из страниците на неговите произведения могат да се открият много ерудирани интерпретации на формално-логически проблеми, (защо е възможно обемите на понятията да се изобразяват с кръговете на Ойлер, логическите закони са два, а не четири, фигурите на силогизма са три, а не четири) което впечатлява читателя толкова, колкото и самостоятелните му преводи от много езици- отношение, в което от философите може да му съперничи само Ницше.[4]
Този свят на волевия субект е отблъскващ и несъвършен. Той е неприятен и досаден. Негова алтернатива Шопенхауер намира във философските занимания. Ето какво казва той по повод на тези занимания: „Светът е преизпълнен с умисъл, със зла умисъл и откъсване от него е възможно единствено във философията.” [5]
Този пандемонизъм е противоположен на всеки пантеизъм и разглеждане на света като теофания. Наистина ли философията е въплъщение на една такава безволева идеалност? Не присъства ли и в съжденията на философите някаква ценностна пристрастност при защитата на идеите им? Успял ли е самият Шопенхауер да се отърве от нея в оценките си на Хегел и Лайбниц, както и при защитата на идеята си за най-лошия от всички възможни светове? Според Шоепенхауер съжденията на ума винаги следват съжденията на сърцето вследствие на предимството на волята пред интелекта. Ницше отива още по-далеч в това отношение, като настоява, че всяко ценностно съждение е несправедливо и няма други съждения освен ценностните. Тази невъзможност за обективно познание Ницше нарича перспективизъм и дава на надпреварата и гонитбата на волята названието воля за надмощие[6], с което той преименува идентични Шопенхауерови идеи.
Интелектът според Шопенхауер е призван да осъществява практически цели и ще бъде чудо, ако той успее да излезе извън тази си функция и да реши загадките на света. Метафизическата потребност на човека се състои в желанието да си обясни тайните на света, но това е в грубо противоречие с факта на практическа употреба на интелекта, което пък придава трагически оттенък на нашия живот.
Затишието на волята не е дело само на интелекта. Така, както утвърждаването на волята е акт на желание, така и отрицението й е акт на нежелание, тоест в него участва и волята. Когато интелектът успее да игнорира волята, тогава пред субекта на познанието се открива и единственият истински обект на познание и съзерцание: Платоновата идея, която е отвъд явленията. Интересно е, че Шопенхауер не разбира Платоновата идея според разпространената абстрактно-метафизическа интерпретация – като абстрахирано от многообразието на явленията понятие. Идеята е общото преди нещата, а понятието е общото след нещата. Идеята опосредства отношението между единството и многообразието, между волята и явленията. Като корелат на чистия безволеви субект на познанието, при съзерцанието й ние сме освободени от всички форми на закона за основанието, който се запазва дори при познанието на нещото в себе си като воля в самосъзнанието. Тук субектът и обектът стават едно, те са тъждествени и неразличими, затова самият субект е идеален, защото и обектът му е идея.
Доколко е приемливо тълкуването на Шопенхауер за творческото състояние като пасивно и безволево съзерцание на идеите, подреждайки изкуствата от архитектурата до музиката, е въпрос, по който няма да вземаме отношение, защото е от областта на естетиката. Ще припомним само, че още Ницше критикува неговото разбиране за гениалността като неактивност и квиетив (мълчание на волята). Тук ние изтъкваме теза, която много добре съответства на неговото виждане за чистия, освободен от воля субект и тя е, че такава интелектуална идеалност е налице в тактическите и стратегическите игри.[7] В тях ефективността се постига в голяма степен чрез изолирането на волята от интелекта. За това свидетелства и качеството на играта при машините, които пресъздават чрез технически средства формата на човешкия интелект, но вече необусловена от органичните процеси на мозъка. (Ако някой разчита на блъф и психология, а не на аналитизъм и теория на вероятностите в тези игри, той може по този начин да победи само човек, но не и специализирана компютърна програма.) Един идеален свят задължително трябва да е напълно изкуствен и да е надстроен над реалния-светът на изкуството е подобен. Той наистина трябва да наподобява Платоновата идея, но да е изчистен от реално съдържание. Идеалният свят следва да е логичен, но в него да липсват философските проблеми на логиката. Ние даваме пример с две такива игри, които са толкова усложнени, че надвишават възможностите не просто на средната, а на човешката интелигентност-това са шахматът и спортният бридж (съществуват шахматни позиции и задачи, които не е решил никой човек и които са достъпни за анализ само от компютрите). Ако човек се захване сериозно да изучава и играе тези игри, няма да му стигнат няколко десетилетия, за да се усъвършенства напълно в тях-винаги ще останат неизучени неща и ще се правят грешки. Въпреки че фигурите в шаха и картите в бриджа са краен брой, а правилата – твърдо определени, възможностите са неизчислими. Шахът е най-усъвършенстван, а бриджът му съперничи относително, защото в него случайността не е изчистена напълно. (В шахa не може в резултатите да се намеси и отрази съдийство, а в бриджа има импова таблица, която елиминира шанса.) След един момент напредъкът в тези игри не е зависим от прогрес в познанието, а от развитието на самите интелектуални способности (дълго време световен шампион за компютри е била руската програма, поради наличието на голямо количество литература на руски език в областта на шаха, вложена в паметта на компютъра, но с напредъка на техниката най-силна става американската програма, поради усъвършенстването на самите аналитични процедури и алгоритми в паметта на компютъра). Ние напълно сериозно твърдим, че тези игри имат висока образователна стойност като интелектуални тренажори, ако целта на образованието се разбира не като натрупване на знания, а като развитие на способности. Би било хубаво децата да изучават тези игри като свободноизбираеми предмети в училище, макар че агресията на динамичните компютърни игри е трудно преодолима.
Всъщност машината успява да победи човека на шах точно, защото тя е такава безволева субектност, при която отсъства възможността за умора и разконцентриране, но не и за грешка! Но елементарни грешки правят дори световни шампиони и специализирани програми за игра на шах! Според Шопенхауер и най-съвършеният интелект проявява глупост и има недостатъци. Това важи с пълна сила за компютърните програми, които той няма как да предвиди. В една от партиите с Гари Каспаров програмата Дийпблу прави грашка, която е недопустима дори за майстор на спорта по шах.
Като песимист, който не е вярвал в прогреса, Шопенхауер смятал, че не е възможен друг интелект освен този, който е обусловен от органични функции. Нещо повече, Шопенхауер е бил отрицателно настроен към тези игри, защото ги е разглеждал като деморализираща проява на колективизъм, но не е знаел, че ще дойде време, в което благодарение на Интернет ще е възможно човек да стане в три часа през нощта и да играе в реално време с хора от другата страна на земята, при които е ден. Когато човек се оттегли в света на логическите игри, реалният свят вече не го удовлетворява. (Възможно е това да стане в такава степен, че той наистина да се обезличи в обекта и да изгуби индивидуалността си, като се слее с идеята…)
Какво е чистият безволеви субект? Според Шопенхауер истинският идеализъм е трансценденталният Кантов. Той е противоположен не на материализма, а на реализма. А пък материализмът е противоположен според него на спиритуализма. Това е и особеност на философията на живота, за която е неприложимо това деление, вероятно въведено от Лайбниц[8], фиксиращ с термина „идеализъм“ не своята собствена философия, а тази на Платон, която той противопоставя на епикурейците. Безволевият субект не е субстанцията субект на Хегел[9], която се саморазвива в прехода на понятията едно в друго, независимо от индивидите, които са носители на тези понятия. Субектът на познанието е просто човешка способност. Когато интелектът се насочи към опознаване на себе си, тогава той открива не себе си, а волята. Субектът на познанието може да познае себе си не като познаван, а като познаващ. Колкото повече Азът като единство на познаващо и искащо се устремява към себе си, толкова повече изчезва явлението и принципът на индивидуацията и Азът потъва като в бездънна пропаст, защото се докосва до нещото в себе си.
Субектът на познанието според Шопенхауер изобщо не е някаква реалност, сам по себе си той е нищо, той е по-скоро състояние, в което индивидът губи индивидуалността си и се обезличава в обекта. Затова е по-правилно да се говори за субектност, а не за субект, защото това е начин на пребиваване. За да бъде реалност, тази безволева субектност трябва да бъде точно това, което сега е актуално като изкуствен интелект. (Ние признаваме, че не сме запознати с последните тенденции и открития в развитието по този въпрос, защото се интересуваме от него само толкова, доколкото той е свързан с рискове за хората.) Той обаче не може да бъде идеален, защото прави грешки-сякаш нещо човешко винаги ще остане в него!
Шопенхауер твърди, че дори когато изолираме волята от интелекта, тя остава в него като активност. Той би попитал създателите на изкуствения интелект-какво ще прави той, този интелект, след като връх в развитието на интелекта според него е това да отрече волята? Той няма какво да прави! Няма ли да умре от скука? Тогава те биха могли да му отговорят, че този интелект може да се постави в механично тяло, което няма да има нужда от ресурсите на живота като въздух, храна и вода, за да съществува, същество, което ще може да живее вечно, като обновява частите си и се мултиплицира и така ще покорява вселената с познанието си, което ще е безгранично. Нещо като Терминатор. Не е ли Терминаторът, който във филма се стреми да унищожи човечеството, точно това подчинение на волята на представата, за което говори Шопенхауер? Или пък той е свръхчовекът на Ницше, който идва като машина?
Според идеята на Ницше обаче в свръхчовека човекът създава нещо по-висше от себе си, а Терминаторът е нещо, което никога не може да познае волята, а само нейните явления. Традиционно се е мислело, че явленията са познаваеми, а тяхната същност е скрита за нас, но според Шопенхауер е точно обратното-същността е най-близкото до нашето познание, доколкото е наша собствена същност, докато явленията са неизбродими в своята безкрайност.
Говорейки за логически игри, тук съвсем не пренебрегваме останалите, като например играта Го, за която се смята, че е по-усложнена и от шаха. Нейната сложност идва от броя на местата и камъчетата, които се поставят върху тях на дъската. Ако си представим, че камъчетата са функционално различни, както фигурите в шаха, тогава тази игра би станала още по-сложна или пък обратно: нека си представим, че увеличим шахматната дъска така, че да наредим няколко армии с фигури върху нея… или играем бридж по същите правила, само че с две тестета карти, пречка за което би било само държането на картите…
В „Тъй рече Заратурста” Ницше пише:
Смели, безгрижни, присмехулни, брутални-
тъй ни иска мъдростта:
тя е жена и обича винаги само война.[10]
По удивителен начин шахматът е конкретизация на тази мисъл. Това е най-мъдрата от всички игри, въплъщаваща войната, като пресъздава самата битка, в която най-силната фигура- дамата, базспорно, е жена.
Шахматът е може би и най-древната игра от този вид. Историята й се губи назад във времето. Според едни тя се появява най-напред в Индия, според други нейна родина е Персия, откъдето се разпространява постепенно, стигайки и до Европа. Не се знае кой е нейният създател, а и едва ли е един човек. Легендите са много. С времето облика и правилата на играта се видоизменяли, докато се стигне до днешния й вид.
Думата „шахмат“ означава, че монархът е мъртъв. Тук застъпваме становището, че играта е създадена от древни пълководци и военни, които, планирайки битката, с бели и черни квадратчета са обозначавали важните тактико-стратегически пунктове, а с дървени фигури- самите войскови части. Така „пешка“ идва от пехота, конете са кавалерията, а в съвременен вариант авиацията, топовете-артилерията, офицерите са висшите войски, а дамата, съдейки по начина й на движение във всички посоки, може би представя флота.
За разлика от реалната война, където силите са неравни и по численост и по оръжеен потенциал, шахматът е идеална война, в която личат истинските възможности и способности на пълководците и техният талант. Тук силите са равни и никой няма предимство пред другия. Идеалната партия завършва реми.
В шахмата разграничаваме дебют, мителшпил и ендшпил, начало, среда и край на войната, тук постоянно загиват цели войскови части, които се отстраняват от играта, създават се проходи и тунели, строят се крепости, фигурите си взаимодействат и се прегрупират, променяйки местата си с оглед на крайната цел. Шахматът е играта на кралете. Въпреки че обикновено се играе върху дъска, навремето ексцентрични владетели са използвали голяма територия върху повърхността, на която са играели с живи фигури, премествайки реални войници. Така по мащабност шахматът е бил близък до автентичните военни действия.
В съвременността шахматът вече не е война, но се е запазил като мъдрост. Превърнал се е дори в спорт и има совите световни шампиони. Ако някой не би признал шахматът за спорт, с това не би предизвикал никакви възражения, защото ценното в него не е състезанието, а това, че е наука и изкуство. Алехин го нарича борба на две психики. Гьоте-пробен камък на ума.
***
На всяка душа принадлежи друг свят;
за всяка душа- всяка друга душа е един отвъден свят.
Тъкмо при най-сходните неща миражът мами най-хубаво.
Защото тъкмо най-малката пропаст се замостява най-трудно.[11]
Думата „бридж“ означава мост. Това е колективна игра, името на която идва от стремежът да се направи мост между играчите партньори, които чрез използването на съвършена система за обявяване, впоследствие доказват в разиграването стойността й. Разбирателството между партньорите трябва да е такова, сякаш всеки прониква в мисълта на другия. Мостът е изграден тогава, когато двойката играе като един човек. Такива играчи стават непобедими, защото използват пълния потенциал на картите си. Същевременно бриджът е аристократична игра. В нея няма крайни и абсолютно верни решения и преценки, и е нужно постоянно да се импровизира, защото всичко зависи и от играта на противниците, от техните обяви, разигравания, маневри и комбинаторика. Няма предварителна схема и алгоритъм за точна преценка на всички възможни варианти, в които могат да бъдат дадени картите. Става така, че връзката на бриджа с останалите игри на карти остават, в крайна сметка, само картите.
Проблемът, който съдържа играта на карти, ако към нея се подходи сериозно, е възможността наистина да се определи кой е най-добрият играч. Игрите на карти са борба със случайността. Стремежът както в играта, така и в усъвършанстването на правилата, е тя да се преодолее. Ценното в бриджа е, че не е важно какви карти има някой, а как ще ги анонсира и изиграе. Бриждът в този смисъл синтезира всички останали игри на карти и заедно с това ги превъзхожда, както по сложност, така и по забавност, дори по психологически блъф: превъзходството му е в начина, който Хегел нарича снемане.
Съвременният бридж също като шаха е спорт, в който има състезания и световни шампиони. Проблемът със случайността и моста между партньорите обаче винаги ще остане. Затова и в играта все ще остава място както за развитие на теорията, така и за новаторство и творчество. Колкото и добре да играе някой, ако партньорите му грешат, губи и той, а дори и двамата партньори да обявяват и разиграват добре, могат да са на минус, а опонентите на плюс само защото на някоя от другите маси е имало играчи, които с картите на опонентите са сгрешили много грубо.
Няма съвършена система, нито съвършени сигнали, важни са уменията на играчите и способността за преценка на конкретната ситуация. Играчът трябва да има усет-интуиция за предпазливост и риск. Също като в живота: човек трябва първо да привикне и да се примири със случайността, за да се научи да я преодолява и побеждава.
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
Stanford Encyclopedia of Philosophy, Principal Editor: Edward N. Zalta https://plato.stanford.edu/
Ницше, Ф. (2001) Раждането на трагедията. Т.1. София: Захарий Стоянов
Ницше, Ф. (2006) Човешко, твърде човешко. Т.2. София: Захарий Стоянов
Ницше, Ф. (2002) Зазоряване. Т.3. София: Захарий Стоянов
Ницше, Ф. (2004) Залезът на кумирите. Т.6. София: Захарий Стоянов
Ницше, Ф. (2007) Тъй рече Заратустра. Т.4. София: Захарий Стоянов
Ницше,Фр. (2000)Тъй рече Заратустра.Пловдив: Летера
Ницше, Ф. (2002) Отвъд доброто и злото. Т.5. София: Захарий Стоянов
Ницше, Ф. (2004) Залезът на кумирите. Т.6. София: Захарий Стоянов
Ницше, Ф. (2009) Воля за власт. София: Захарий Стоянов
Шопенхауер, А. (2008) Светът като воля и представа. Т. 1. София: Захарий Стоянов
Шопенхауер, А.(2009) Светът като воля и представа. Т. 2. София: Захарий Стоянов
Шопенхауер, А. (2009) Parerga i paralipomena. Т. 3. София: Захарий Стоянов
Шопенхауер, А. (2013) Parerga i paralipomena. Т. 4. София: Захарий Стоянов
Шопенхауер, А. (2009) Parerga i paralipomena. Т. 3. София: Захарий Стоянов
Guyer, Paul and Horstmann, Rolf-Peter, “Idealism”, In: The Stanford Encyclopedia of Philosophy [online] 1.Introduction (Summer 2018 Edition), Edward N. Zalta (ed.), [Viewed: 09.08.2018, 12:45] Available from: <https://plato.stanford.edu/archives/sum2018/entries/idealism/>.
Redding, Paul, “Georg Wilhelm Friedrich Hegel”, In: The Stanford Encyclopedia of Philosophy [online] 2.2 The traditional metaphysical view of Hegel’s philosophy (Summer 2018 Edition), Edward N. Zalta (ed.), [Viewed: 09.08.2018, 20:03] Available from: <https://plato.stanford.edu/archives/sum2018/entries/hegel/>.
Wheeler, Michael, “Martin Heidegger”, In: The Stanford Encyclopedia of Philosophy [online] 2.2.1 The Question (Fall 2017 Edition), Edward N. Zalta (ed.), [Viewed: 09.08.2018, 12:48] Available from: <https://plato.stanford.edu/archives/fall2017/entries/heidegger/>.
Бележки
*Ницше, Фр.(2000)Тъй рече Заратустра.Пловдив: Летера,с. 150, 152.
[1]Wheeler, Michael, “Martin Heidegger”, In: The Stanford Encyclopedia of Philosophy [online] 2.2.1 The Question [Viewed: 09.08.2018, 12:48] Available from: <https://plato.stanford.edu/archives/fall2017/entries/heidegger/>.
[2]Неравнозначният статут на интелекта спрямо волята и оттук тяхната неравноценност е и линията на разсъждение, която след това подхваща Ницше.
[3]Просто, защото той няма как да знае колко хода напред мисли самият противник, за да мисли с напълно достатъчния един ход преди него.
[4]Според Шопенхауер изучаването на езици развива мисълта и я еманципира от езиковата й обвивка.
[5]Шопенхауер, А. (2009) Parerga i paralipomena. Т. 3. София: Захарий Стоянов с.343-344: Смятаме тази книга на Шопенхауер и по-точно Паралипомена и в съдържателно-идейно, и във формално-стилистично отношение за преход към философията на Ницше точно така, както първите книги на Ницше имат за основа творческото наследство на Шопенхауер.
[6]Този превод на немската дума е наш и не е дословен и буквалистки, а смислов и интерпретативен.
[7]Това според нас е и изкуството, за което Ницше смята, че хората от големия град, образованите и властващи съвременници, опиянени от спиртни напитки в заниманията си с книги и псевдоизкуство, не могат да се наслаждават. По този повод във Веселата наука Ницше казва, че е само за творци- пасаж, който той после пренася в книгата си против Вагнер. Ницше, Ф. (2004) Залезът на кумирите. Т.6. София: Захарий Стоянов, с.172
[8]Guyer, Paul and Horstmann, Rolf-Peter, “Idealism”, In: The Stanford Encyclopedia of Philosophy [online] 1.Introduction (Summer 2018 Edition), Edward N. Zalta (ed.), [Viewed: 09.08.2018, 12:45] Available from: <https://plato.stanford.edu/archives/sum2018/entries/idealism/>.
[9]Redding, Paul, “Georg Wilhelm Friedrich Hegel”, In: The Stanford Encyclopedia of Philosophy [online] 2.2 The traditional metaphysical view of Hegel’s philosophy (Summer 2018 Edition), Edward N. Zalta (ed.), [Viewed: 09.08.2018, 20:03] Available from: <https://plato.stanford.edu/archives/sum2018/entries/hegel/>.
[10] Ницше, Фр.(2000)Тъй рече Заратустра.Пловдив: Летера, с. 79.
[11] Пак там, с. 251.
