Отношението разум-тяло във философията на Рой Ууд Селърс 5/5 (1)

Отношението разум-тяло във философията на Рой Ууд Селърс

от Красимир Киров

Резюме: Отношението между разум и тяло е ключово за разбирането на теорията, развита в книгата на американския философ и еволюционист Рой Ууд Селърс „Еволюционният натурализъм”. В настоящата статия предлагаме анализ на този проблем и същевременно изказваме своите аргументи спрямо изследователския подход на автора. За да бъдат разбрани идеите на Селърс, е важно да се има предвид, че те са повлияни от еволюционната теория на Чарлз Дарвин, както и че Селърс разглежда разума като естествен продукт на продължителния еволюционен процес на познавателните способности на човека. Той ни призовава да разглеждаме еволюционната теория на Дарвин внимателно. За Селърс разумът не е отделен от тялото, а представлява функция на мозъка. На основата на тези предпоставки той изгражда своето учение за критическия реализъм, което изоставя дуализма и е в съответствие с научните постижения, възприемайки и полагайки в основата на своята теория една близка до бихевиоризма позиция, според която ние не можем да говорим за душата в един традиционен  смисъл, а по-скоро трябва да я възприемаме като функция на организма.

Ключови думи: разум; тяло; дуализъм; организъм; еволюция; критически реализъм.

Abstract: It is important to understand the relation between mind and body to apprehend the theory developed in the book of the American philosopher and evolutionist Roy Wood Sellars “Evolutionary naturalism”. In this current article we offer an analysis of this issues and at the same time we are putting forward our arguments against the research approach of the author. To understand Sellers’ ideas it is important to keep in mind, that they were influenced by evolutionary theory of Charles Darwin, and also, that Sellars considered the mind as  a natural product of the long evolutionary process of the cognitive abilities of man. He requires from us to take Darwin’s theory seriously. For Sellars the mind isn’t separated from the body, but represents a brain function. Based on these assumptions, he creates his teaching of critical realism, which leaves the dualism and is in accordance with the scientific achievements, adopting and laying in the foundation of his theory a position close to behaviorism, whereby we can’t speak about the soul in a traditional sense, but rather we should see it as a function of the organism.

Keywords: mind; body; dualism; organism; evolution; critical realism.

 Рой Ууд Селърс (1880-1973г.) е американски философ, и професор от Мичиганския университет (1905-1950г.). Под влияние на Дарвиновата теория той развива своята концепция за науката и нейната връзка с философията – еволюционния натурализъм.  В едноименното си съчинение – „Еволюционният натурализъм”, публикувано през 1922г., Селърс  се основава на теорията за органичното развитие от по-прости към по-сложни форми като фундамент за анализиране и разбиране на умствените способности,  който може да послужи за обосноваване на едно  цялостно схващане за организма като субект на познанието. Според него натурализмът  е „интерпретативен синтез”, при който научните и философски идеи съставят едно „организирано цяло”. От това гледище натурализмът представлява възможността за изграждане на добре обоснована, систематична философия, при която всички проблеми се разглеждат според едни и същи общи принципи. С оглед на това американският философ си поставя и задачата да формулира адекватен натурализъм, който в най-общ план взема Дарвиновата теория за еволюцията на сериозно.

Нашият интерес към Селърс обаче е провокиран не само от еволюционния му начин на мислене, а също защото неговата теория се различава коренно от тази на философи като Анри Бергсон, Самюел Александър и Лойд Морган, които подобно на него прилагат теорията на органичното развитие в своята философия. Макар че повечето от трудовете на Селърс предхождат ерата на възраждането на дарвинизма, в разбирането му за възникване няма нищо мистично, нито остатъци от витализъм. В по-късните си съчинения той успява без особени трудности да включи откриването на ДНК в своя светоглед. Неговите изводи за еволюционната теория, често изпреварват тези на еволюционната епистемология, а съвременните дискусии относно отношението между разум и тяло са предварително зададени от неговия еволюционен подход върху този проблем.

Селърс е независим мислител, който се противопоставя на начина на мислене на своето време. Той успява да формулира това, което ние бихме могли да определим като най-ценна форма на реализма за периода на неговия живот – еволюционния натурализъм като учение, според което животът и разумът са продукти на природна еволюция. За разлика от Бергсон, Селърс  не включва свръхестествени елементи във философията и създава концепция за идентичността на разум и мозък, която определя като двойно познавателен емерджентен подход[1] на тази идентичност. Неговите възгледи обаче не остават неизменни, а търпят известна промяна и той непрекъснато ги преформулира, развива и изяснява.

Философията на съзнанието, предложена от Селърс, представлява продукт на неговия реформиран материализъм. В материалистически дух американският философ говори за  „съществена идентичност на разума като мозък”,а като реформатор на материализма той признава факта на нашето двойно знание за тази идентичност. От една страна, ние можем да познаем мозъка по външен начин, подобно на повечето физически обекти, а от друга, притежаваме непосредствено знание за неговата дейност.

За Селърс проблема за отношението между разум и тяло е най-важен за натуралистичния светоглед. Според  него традиционните формулировки и решения на това отношение  имат много общи характеристики и отразят предположения, които по множество исторически причини са преобладавали в начина на мислене на отминалите епохи. Решенията на този проблем, предложени от мнозинството философи, се основават на размишления, характерни за начина на мислене по времето преди възхода на биологическите науки и създаването на Дарвиновата теория на еволюцията. Затова Селърс  е убеден в необходимостта от преоценяване на съществуващите идеи, което да отстрани старите понятия и да започне наново изследването на проблема.

     В най-общ смисъл предшестващата философия приема за саморазбираща се предпоставката, че разум и тяло са екзистенциално разделени. Тялото е усвоено до неорганично ниво, а разумът се схваща чисто интроспективно и мистично. Въпросът за тяхното отношение е неизбежно обвързан с един дуалистичен начин на мислене, който трябва да бъде променен. Според Селърс това е възможно по пътя на едно обективно обобщение между  физическите науки  и  тези, които изследват разума.   Традиционните интерпретации на отношението между разум и тяло имат метафизически произход и водят началото си от философията на Декарт, с която Селърс обвързва дуалистичните теории. Монистките размишления той свърза с философията на Спиноза, който постулира фундаментална субстанция с два познаваеми атрибута. Проблематичността на модерния дуализъм и монизъм, Селърс вижда в голямата неяснота по отношение на субстанцията. Затова е трудно да се определи колко дълго ще се запазят Картезианската и Спинозистката онтологии като компромис между традицията и настоящите течения. Една психология без душа едва ли може да бъде определена като дуалистична.

Според Селърс картезианският паралелизъм оказва влияние върху начина  на научно мислене  по онова време, така че физическият свят започва да се възприема като една голяма машина, която действа според законите на математиката. Това принуждава философи и учени да създават такива модели за света и човека, в които човешкият организъм се представя като част от математически комплекс. По тази причина индивидуалните действия се разглеждат като резултат на специфични условия, интерпретирани от законите на механиката. Схващането за тялото като пасивно слято във вихър от събития върви ръка за ръка с разбирането за душата, според което тя е нещо различно и разделено от тялото. Благодарение  на това науката прави компромис със свръхнатурализма и разделя човешката природа, премахвайки съзнанието и душата от физическата реалност.

Според Селърс, с течение на времето понятието душа загубило мястото си, а единствено състоянията на  съзнанието изглеждат като нещо реално. Така постепенната десубстанциализация на менталното довежда до плахото приближаване към мозъка. Подобно на метафизическия паралелизъм, американският философ разглежда интеракционизма също като дуалистична теория, според която разум или душа и тяло представляват два различни вида на съществуване, които все пак си взаимодействат във възприятието и във волевите актове. Той настоява за разграничение между метафизическия тип интеракционизъм, който разглежда два вида опит от психологическият тип, и този, който отбягва метафизиката и се интересува главно от въпроса за ефикасността на съзнанието.

За Селърс метафизическият интеракционизъм се сблъсква с редица затруднения като обстоятелството, че физическите неща са винаги пространствено свързани, а в науката обикновено се предполага този пространствен фон или контекст. Когато атакуваме позицията на Бергсон, смята Селърс, ние трябва да наблегнем върху валидността на пространствените категории, защото отклонението по отношение на пространството е фундаментално.Това налага въпроса, дали интеракционизмът не предполага отричане на постоянството на енергията? Обстоятелството, че мозъка действа върху душата, а тя на свой ред реагира, предполага, че по този начин физическата система престава да бъде самостоятелна. Аналогично, душата или действа без нуждата от енергия, или притежава своя собствена такава, особена енергия от духовен вид.Според Селърс захранването на тялото, влияе върху активността на ума, както и болестта. Въпреки повдигнатите въпроси и възражения, той не вярва, че високите нива в природата са напълно механични. В това Селърс вижда и същността на борбата между натурализма и анимизма. Докато анимистите подкрепят един механичен светоглед за физическия свят, задачата на натурализма е да съответства на фактите.

Според Селърс, натуралистическият светоглед се различава от всички други опити за обяснение на отношението между разум и тяло по това, че той настоява за ефективното присъствие на съзнанието като естествена съставна част от функционирането на мозъчната система: в мозъка съществува сложност сама по себе си, която трябва да бъде обяснена.

Селърс разглежда няколко причини, поради които разумът е изключван от организма. Първата той определя като епистемологична. Физическият свят е обект на научното познание, докато съзнанието е мястото и средството на това познание. В този случай научният натурализъм се превръща в интелектуална интуиция за самата субстанция на физическите неща. Но една наивна епистемология неизбежно генерира и наивен дуализъм. Двете различни области изглеждат разделени преди те да могат да бъдат съпоставени. Да кажеш, че съзнанието има нещо общо с организма, според Селърс, е равносилно да кажеш, че черното е бяло. Дуализмът, който предлага едно такова  разбиране, се допълва от логически мотиви. Категориите, които това разбиране  развива по отношение на нашето знание за физическия свят, са в голяма степен същите като тези, които определят съзнанието. Тези два общи обекта не могат да бъдат идентични, съзнанието не е просто физическият свят, както физическият свят не е просто съзнание.

Следващата причина, поради която разумът е изключван от организма, Селърс определя като методическа. Съществува дуализъм, който израства от информацията на различните науки. Това означава игнориране на въпросите, свързани с природата на съзнанието като неприложими към съдържанието на познанието. Познавателните интереси на учените са насочени не към съзнанието, а към физическия свят. И в света, познат от информацията на наблюдението, те не могат да намерят нищо, което да им напомня на съзнанието по начина, по който те разбират това понятие. Съзнанието често е считано за нещо, което би могло да бъде възприето, ако се намираше във физическия свят. Селърс посочва, че за наивните реалисти или поне за тези, чиито концепции имат интиутивистки характер, физическият свят се разбира като нещо интуитивно и съществува  тенденция съзнанието да бъде разбирано по подобен начин.

 За критическите реалисти подобни аргументи нямат никаква валидност. Физическият свят не може да бъде познат посредством интуицията. Това, което ние възприемаме посредством нея, е единствено съдържанието на възприятието. Веднъж разберем ли това положение, според Селърс, ние ще се убедим в абсурдността на опитите за възприемане на съзнанието като обект, т.е. като физически съществуващо нещо, което сме способни да възприемем. Дори съзнанието да беше физически съществуващо, то не би могло да бъде възприето по начина на наивния дуализъм, защото нито една част от съществуващото не се възприема от интуицията така, както интуитивистите разбират това.

Друг методологически мотив, обсъждан от Селърс е това, че под влияние на продължителното занимание на науката с неорганичните маси мнозинството от хората са склонни да смятат, че в органичния свят няма нито разум, нито съзнание. Едва в късните етапи на научното развитие природните науки са успели да се обособят достатъчно, за да предложат нови категории. Поради това доминиращи науки стават физическите и химическите, които се занимават с по-прости неща, отколкото органичните. За американския философ няма нищо странно във факта, че по тези причини категорията разум, както и нейната необходима интерпретация,  не е включена в информацията. Липсата на разума  като категория е нещо, което трябва да очакваме и когато  еволюцията не се взима на сериозно, заключението е, че всички етапи на природата могат да бъдат разбрани без идеята за разум.

 Еволюционният натуралист, констатира Селърс, желае да захвърли магията на архаичните  категории и светогледи и да въздаде справедливост на новите начини на мислене. Тезата на еволюционния натурализъм гласи: „Живият организъм, когато той е правилно и адекватно формулиран, включва съзнание и е единственият източник на това различно поведение, което го отличава от другите по-слабо интегрирани тела.”[2] С други думи, за Селърс традиционните отговори, свързани с отношението между разум и тяло, водят след себе си голямо количество от фалшиви разбирания както за разума, така и за тялото. Нужно е, следователно, да бъде направен адекватен анализ и фалшивите различия да бъдат избегнати.

    Поведението на организма в голяма степен се разбира като функция на нервната система. Според автора съществуват лесни за разграничение видове или нива на този тип действия, както и на обвързаното с тях поведение. Така рефлексът е нещо стереотипно, което  включва определени нервни групи, които са слабо контролирани от цялостната икономика на нервната система. Инстинктивното действие е много по-сложно и отговаря на множество стимули заедно и в последователност. То включва координацията на поредица от действия, които сами по себе си представляват частичен рефлекс, и все пак в този тип действие съществуват много пластичност и тоталност. Инстинктивното действие се превръща в интелигентно поведение, което съдържа „учене от миналото”, отбор и планиране. Подобно поведение показва наличието на интелект. Тази способност, да се справиш със ситуация по немеханичен начин, посредством способностите на нервната система е емпиричното доказателство, на което се уповава бихевиоризмът, който според Селърс е физическа наука подобна  на химията.

     Американският философ е убеден, че разумът трябва да бъде разглеждан като физическа категория. Когато говорим за разум, настоява Селърс, трябва да имаме предвид процеси на нервната система, които намират своя израз в това интелигентно поведение. От това гледище разумът е функция на мозъка благодарение на неговите интегративни възможности. Цялата физическа наука дава, макар и не в еднаква степен, познание за мозъка. Нейните твърдения са по-скоро допълващи се, отколкото идентични. Да покаже как те могат да бъдат  веднъж хармонизирани, след като еволюционната теория бъде взета на сериозно, според автора на „Еволюционният натурализъм”, е една от задачите на еволюционния натурализъм. Във връзка с тези задачи Селърс цитира разсъжденията на основоположника на бихевиоризма – Дж. Уотсън:

„Разликите между различните науки сега са единствено тези, наложени от разделението на труда. Докато психологията не приеме това и не изостави всичко, което не може да бъде определено с универсалните термини на науката, тя не заслужава своето място под слънцето. Поведенческата психология прави този опит за пръв път. Тя е наричана физиология, muscle-twitch психология и биология, но ако ни помогне да захвърлим оковите на съвременната конвенционална психология и ни научи да посрещнем човешкото същество като такова и да се заемем непосредствено с него, какво име е дадено, няма да бъде въпрос с голямо значение.”[3]

Според Селърс днес е обичайно да разглеждаме физиологията като обективно  изучаване на организма. Следователно е важно да се разбере разликата между нея и поведенческата психология:

 „Физиологията ни учи относно функцията на специалните органи. За целите на експериментирането и обяснението, сърцето, черния дроб, белите дробове, кръвообращение, дишане, и други органи, са изолирани и са обсъдени сякаш функционират по изолиран начин… Не трябва да се разбира, че физиологът се отнася изцяло към органите като в изолация. Определени комбинирани процеси се изучават, като метаболизъм, храносмилане, влиянието на отровите и т.н., но никъде във физиологията не вземаме организма, така да се каже, поставен отново заедно и изпробван в отношение с неговата околна среда като цяло… Физиологията не ни казва нищо за човешките способности да формира и запазва навици, нито за сложността на организирането на навиците при човека.”[4]

Според Селърс, мисленето винаги е обвързано с настроения, телесни нагласи и склонности. Макар че не изолира мозъчната кора, той е убеден, че съществуват нива на процеси, включващи активността на висшите нервни центрове. Ние трябва да задълбочим своето разбиране за поведението, което трябва да включва жестовете, лицевите изражения и езика,  настоява американския философ. Добитата посредством наблюдение на тези явления информация Селърс определя като любопитна, защото тези човешки действия са интерпретирани от наблюдателя като символи за вътрешното състояние на съзнанието, до което човек не може да проникне по друг начин. Това действие на интерпретация е инстинктивно в своята основа и внимателно култивирано заради своята стойност. Съществува съгласуване, смята Селърс, между явното поведение на организма и значението на тези символи на изразяване и език. Тази поредица от информация за поведението ни предлага сведения за умственото състояние на индивидите, с които общуваме, защото докато общуваме, ние съчувствено пресъздаваме умственото състояние на човека, с когото комуникираме, и създаваме значението на символа. Когато става дума за жест или израз, имаме предвид тренирана реакция, в която ние усещаме тъждественост между нашия опит и този на другата личност. Това Селърс определя като „достатъчна тъждественост на съдържанието”, с която ние сме единствено заети. В случаите, когато общуваме посредством думи, ние разбираме човешкото състояние и казваме, че разбираме какво нашият събеседник има предвид и чувства.

По отношение на епистемологичната ситуация, ако искаме да преодолеем предстоящите затруднения, ние трябва да бъдем внимателни и да се стремим да запазим  чиста теорията на познанието. Ние винаги трябва да помним, че цялото познание възниква и съществува единствено в съзнанието на индивида. Също така трябва да помним, че съществуват два големи типа познание за външните обекти. Първият: че информацията за нещата и процесите е основана на изучаване на модела и на качествените разлики на сетивната информация. Вторият: че знанието за съдържанието на другите умове се добива посредством интерпретация на символи. Според Селърс, застъпвайки се за първия вид познание, бихевиоризмът се ограничава единствено до него. Докато традиционната психология настоява за познанието, което познаващият индивид може да има в своите собствени умствени процеси, като признава познаването на съдържанието на другите умове. Дали една подобна позиция би помогнала на занимаващия се с поведенческа психология, е въпрос на интерес за субекта на това занимание, но ако някой отрича наличието на съзнание, то това твърдение, смята Селърс, е нелепо.

Американският философ поставя въпроса за отношението между мозък и съзнание по следния начин: как можем да вмъкнем в мозъка тези церебрални процеси, които контролират интелигентното поведение? Може ли разумът като физическа категория да се слее с разума като оценяване на информацията, която се намира в съзнанието и припомнянето, аргументирането, оценяването, планирането, в по-дълбоко познание за операциите на мозъка?

Според позицията на критическия реализъм, съществуват кортикални процеси, които контролират и изразяват поведението, както съществуват и процеси в съзнанието, които имат подобно отношение върху поведението. Според Селърс, ние можем да имаме единствено информация за кортикалните процесите, докато процесите на съзнанието, ние можем или да изпитаме, когато тези процеси се извършват в нас, или да ги познаем, когато общуваме с други.

Емпиричният паралелизъм акцентира върху това, което може да бъде определено като временна корелация.  Процесите от една поредица са временно свързани с процесите от друга поредица. Исторически тази корелация преминава през два стадия и тепърва навлиза в трети. Първият етап може да бъде определен като психофизична корелация. Тази  формулировка е характерна за времето, когато мозъкът се разглеждал като кинетичен механизъм. Корелацията може да бъде само временна, защото двете поредици нямат обща форма. Вторият етап Селърс определя като психофизиологична корелация, която акцентира върху взаимодействието на умствените състояния със сложни физиологични процеси. Този втори тип представлява теория на психохимическата корелация.

Третия тип корелация според авторът на „Еволюционният натурализъм” е психофункционална. Основание на това определение е фактът, че в нервната система съществуват функционални поредици, а пулсът на съзнанието трябва да бъде обвързан с подобна активност. В този случай разглеждаме разума като дейност и вярваме, че трябва да бъде възложен на комплекс от естествени процеси, които посредничат на  поведението. По този начин временните корелации от традиционен вид са заменени от функционално съответствие. Съществува съгласуване на метода в двата процеса, което посочва тяхното сливане в едно цяло. Това, което отговаря на асоциацията, е връзката на нервните групи, която отговаря също така и на едновременното съществуване на сетивната информация  и на образите на възприятието, което представлява съвместното функциониране на различните подсистеми, а това, което отговаря на значението, е някаква форма на сумиране. Тези съответствия не са проследени детайлно, но за Селърс те ясно посочват значимостта на категориите като интеграция и солидарност. Цялото не е резултат от неговите части, цялото има собствено битие. За Селърс, еволюционният натурализъм трябва да разглежда целостта на организма сериозно. Цялото едновременно контролира своите части и е контролирано от тях. Първият факт ни позволява да избегнем механизма, а вторият ни задържа  в полето на натурализма. Затова трябва да разглеждаме съзнанието като част от дейността на разума, която включва различни енергийни промени. То е основа на дейността на нервната система, нещо, което не действа посредством въздействие, но за да разберем функцията му, трябва да разберем качествата на системата, в която то съществува.

Могат ли умствените операции на учене, предвиждане и обосноваване да бъдат извършени без помощта на психическото? За Селърс е ясно, че съзнателното поведение е водено от информация. Отговорите са  експериментални. Действието е конструирано по време на своето изпълнение по един очевиден немеханичен начин. Тази постепенна организация има селективен или телеологичен характер. Още повече ситуацията трябва да бъде интерпретирана от средства, които водят до някакъв отговор. Човешкото поведение е съзнателно поведение, ние гледаме преди и след, а нашите отговори са водени от опита, но това определено предполага, че подобно разумно поведение би било невъзможно без психическото.

Отхвърлянето на епифеноменализма от страна на прагматизма е нещо, с което Селърс не е съгласен. Общият светоглед на инструментализма и прагматизма, според него, е истинен и разумен, но противопоставянето на прагматизма спрямо епистемологичния дуализъм се основава на погрешно разбиране. Подобно на  еволюционния натурализъм, това разбиране се опитва да интерпретира съзнателното поведение. Възприятията и понятията са стимули за отговори, които същевременно напътстват тези отговори. Да подсигури правилния стимул, това е функцията на съзнанието. Според американския философ прагматизмът не разбира стимула по начина, по който това правят физиологическите психолози, т.е. като нещо, което дразни организма. Стимул за съзнателното поведение е интерпретираната ситуация. Докато за критическите реалисти, стимулите които насочват отговора, са част от областта на съзнание на индивида и трябва да бъдат разбирани най-вече като основна черта на каузалните процеси.Критическите реалисти, които развиват теорията за еволюционния натурализъм, не защитават дуалистична теория за разума и механичния интеракционизъм. Те разбират разума като вътрешен процес на интерпретация и регулиране на характерните особености на човешкия организъм.

Според Селърс, в хората са налични съзнателни процеси на изследване, отбор и комбинация. Идеите са доведени до техните последици  и оценени посредством тях. А нашето решение приема формата на план, който напътства поведението ни и без което нашите действия биха били различни. Оттук следва естествената ни вяра, че тези съзнателни процеси са нещо, без което тази форма на поведение би била невъзможна. Но как да създадем метод на действие за нашето съзнание? На този въпрос Според тговаря, че ние трябва да се откажем веднъж завинаги  от понятията за церебрално действие. Умствените способности са резултат от биологична мутация и представляват свидетелство за различните видове каузално действие в мозъка, които не могат да бъдат намерени на по-ниските нива. Съществуват състояния на действие на мозъка, които отговарят на разсъждението, спомена, целта и предвиждането. Теза, с която бихевиоризмът би трябвало да се съгласи. Но Селърс отива по-далеч, твърдейки че подобни действия предполагат съзнание и не могат да бъдат извършени без него. Психическото е естествена, съставна част на мозъка на тези нива, а неговата функция  е подпомагането при решаването на проблеми посредством различните  знаци, които то ни дава. Съзнанието буквално помага на мозъка в сблъсъка му с нови ситуации.

Селърс е убеден, че ние трябва да приемем съзнанието по недуалистичен начин. То не действа механично отвън, както това предполага стария интеракционизъм, а е функция на физическото. Само по себе си то е неразделимо от степените на интелигентно поведение. Планираното действие предполага една променяща се система с голяма сложност, в която миналото е призовано в предложеното бъдеще от позицията на действието в настоящето. Така, в мисловният процес виждаме начина на съвместното функциониране на отбор и разпореждане на навиците за действие . И тъй като съзнанието не е втора субстанция, която се намира извън мозъка, а негова вариантна форма, то може да действа като фокус и инструмент на функционално настройване. По този начин извън очевидния дуализъм ние постигаме понятие за по-адекватен монизъм, което приема вътрешното обособяване на организираната и функциониращата реалност, която наричаме мозък. Според Селърс, съзнанието е окото на мозъка. Интелигентните интеграции на мозъка се нуждаят от съзнанието, което да ги ръководи в мислене, планиране и желание, и изобщо във всички онези процеси, които наричаме дейности. Ние сме във вътрешността на мозъка, в неговите фокални нива на действие. Тук се срещат обективната и субективна дейност.

       Когато разглеждаме теорията на Селърс, няма как да не забележим, че тя представлява по своята същност един скрит детерминизъм. Докато зад опитите да бъде премахнат дуализма не се крие нищо друго освен стремежът да бъде редуцирана сложността на човешкото естество до нещо проблематично. Разглеждайки съзнанието, ние се убеждаваме, че неговото съществуване представлява проблем за всеки еволюционистки редукционизъм, защото то представлява една нередуцируема субективна същност. Това е истина дори за най-примитивните форми на сензорно съзнание, каквито вероятно съществуват у всички животни.

Американският философ Томас Нагел посочва трудността, с която всеки се сблъсква, когато се опита да работи с всички тези традиционни натуралистки понятия. Единственият начин те да не представляват проблем за нас е, ако възприемем всички като една илюзия( Така, според Нагел, въпросът на който трябва да отговори всеки еволюционен натуралист е „как да разбираме ума в неговия пълен смисъл като продукт на природата”, този въпрос може да бъде перифразиран също така „как да разбираме природата като система, която е способна да породи ум”[5].

Разрешаването на този проблем предполага разглеждането му в два аспекта. Първият се отнася до вероятността процесът на естествен отбор да породи създания, които  притежават способността да откриват посредством своя разум истината относно реалността, която се простира далеч отвъд първичния опит. Вторият се отнася до трудността разумът да бъде обяснен от гледна точка на натурализма. Ако приемем, че разумът е това, с което човекът се отличава от другите живи същества на планетата и ако приемем, че чрез своя разум човекът е оцелял в борбата за съществуване, то как е оцелявал човекът преди разумът му да бъде развит в такава степен? Нещо повече, казвайки веднъж, че човешкият разум е резултат от еволюционно развитие, ние прокарваме една линия, според която всеки следващ е в малка степен по-умен от този преди него, или по друг начин казано, че най-неспособните хора на днешния ден са по-умни от най-светлите умове на античността. Бихме ли могли да се съгласим с едно подобно твърдение?

Способността да използваш техника или да можеш неща, които всички могат днес, и които хората на античността не са могли да ползват, защото тогава тези средства или уреди не са били измислени, съвсем не означава, че ако някой като Аристотел по някакъв начин се озове в настоящето (нещо, което допускаме с цел да аргументираме настоящата позиция), не би могъл да използва неща като компютъра например, наравно с другите. Днес се поставя една неправомерна синонимност между това да знаеш нещо повече  и това да си еволюирал, която е неправилна и дори в определен смисъл несправедлива.  

 Също така, ако веднъж кажем, че в началото, когато първите хора са живели, околната среда е била изключително враждебна, а те са били изключително недоразвити по отношение на тяхното най-важно оръжие – интелекта, то това означава, че в тази хипотетично допусната враждебна среда, глупавият първи човек е имал много малка, дори почти никаква възможност за оцеляване. Тогава как съществуваме днес? Въпрос, на който представителите на съвременния еволюционизъм все още не могат да дадат разбираем, убедителен отговор днес. Напротив, когато четем един или друг текст, посредством който някой автор се опитва да направи за нас еволюционната теория симпатична по определен начин, ние виждаме как хората, които отричат чудесата, вярват в по-големи чудеса от всеки друг религиозен човек.

 Издигайки и поддържайки идеята за постепенно развитие в рамките на някакъв исторически период, всеки еволюционизъм се обрича на провал в опитите си да даде ясни отговори на съвсем очевидни въпроси. Въпреки открития си стремеж да загърби стария начин на мислене, теорията на Селърс не го надскача и не е в състояние да обясни човешката природа по адекватен начин, защото я редуцира до елементарна функционалност, а безкрайно сложният емоционален свят на всеки човек не получава  никакво логическо обяснение в рамките на този начин на мислене.

Бибилография

McDonough, Richard,  „Roy Wood Sellars (1880—1973)”, http://www.iep.utm.edu/sella-rw/
Nagel, T. – „Mind and Cosmos: Why  the Materialist Neo-Darwinian Conception of Nature is Almost Certainly False”., http://web.mit.edu/philosophy/religionandscience/nagel4.pdf

Sellers, Roy Wood, “Evolutionary Naturalism”, RUSSEL & RUSSEL, NEW YORK, 1969.

Бележки

[1] double knowledge emergence approach

[2]  Селърс – посоч. произв., стр. 298.

[3] Watson, Psychology, Preface, vii.

[4]Пак там, стр. 19-21; Виж също, стр. 324-327.

[5] Narel, T. – посоч. произв., стр. 3.