Home > Изследователски текстове и коментарни анализи > Подражателството като девиация и неговите актуални български измерения

Подражателството като девиация и неговите актуални български измерения

%d1%81%d0%bb%d0%be%d0%bdНиколай Колев

Резюме: Статията описва и коментира актуални примери  за характерни социални феномени като  подражанието и  подражателството и техните различни ефекти върху индивидуалния и публичния живот.

ключови думи: подражание, подражателство, девиантно поведение, поп фолк

Abstract.The article describes and comments current examples of typical social phenomena like as imitation and mimicry and their different effects on individual and public life.

keywords: imitation, mimicry, deviant behavior, pop folk

Често сред основните причини за девиантно поведение са липсата на социална подкрепа и разбиране. Отсъствието на такава подкрепа и разбиране прави индивидуалната идентичност неустойчива и нестабилна, защото е лишена от одобрението и признанието на другите, на социалното обкръжение, в което човек се ражда и живее. В този смисъл подражателството може да се разглежда като форма на девиантно поведение, причинена от липсата на възможност да бъдеш себе си поради недостиг на социална подкрепа и социален опит. Лишен от тази подкрепа и опит, човек се чувства несигурен, неудовлетворен, неуверен в себе си. Това води до занижаване на претенциите му за индивидуална обособеност и повишаване на готовността му за следване на чужд пример чрез копиране поведението на други хора. Именно такова копиране са подражанието и подражателството. Разбира се, между двете има съществена разлика, макар и двете да предполагат копиране. Тя е, че подражанието като способност, присъща на всички хора, ни е нужна, когато търсим най-прекия път за намиране на решение, а също и за да се впишем в определен социален контекст.

Типичен пример за това предназначение на подражанието са децата. Те подражават на възрастните, като копират техния пример, тяхното поведение, защото не разполагат със собствен минал опит и знания, на които да се опрат, и затова разчитат на чуждия опит и знания. След време, когато пораснат и вече разполагат със свой, индивидуален опит, идеи и знания в резултат на възпитание, образование и общуване, те се еманципират от чуждия пример, като започват да взимат самостоятелни решения как да постъпват и какво да правят, независимо от това, което правят и им предлагат като пример другите около тях.

За  разлика  от  подражанието,  подражателството  е  безкритично  и  неотклонно следване и възприемане на чуждо поведение като универсален модел за всяка ситуация. Неговата безусловност и безкритичност са следствие не от липсата на знание, опит и време за взимане на решения, а от стремежа да бъдеш себе си чрез другия, който вече е получил одобрението и признанието на околните или на достатъчно голяма група хора и така си спестяваш усилието да се бориш за тях, защото друг вече го е направил. Тази „икономия” на усилия обаче е привидна и илюзорна, защото на практика тя води до отказ от индивидуална идентичност чрез заместването й с чужда. Типични примери за такова подражателство са различните форми на идолопоклонство в съвременния свят.

Извън своя тесен, религиозен контекст на отдаване на почит, преклонение и обожествяване на образ, портрет или обект, характерни за езическия, дохристиянски период от историята, днес идолопоклонството придобива нови, различни измерения: когато човек подценява собствената си личност за сметка на друга, която започва да боготвори. Различни са също идолите и тяхното предназначение. На мястото на старите кумири – митологични същества, небесни тела, природни явления и др., се настаняват световните и местни знаменитости: спортисти, музиканти, артисти, топ модели, политици, телевизионни водещи… Тяхната власт, влияние и привлекателност са толкова по-големи, колкото са повече техните зрители, слушатели, почитатели, подражатели. Многочислеността на публиката им ги превръща в авторитетни модели и надарява с допълнителна тежест примера им в очите на тези, които изпитват чувство на безпокойство, несигурност и неувереност в себе си. Но да се следват знаменитостите, да се имитира тяхната външност, поведение, маниери, не е само въпрос на празно любопитство и жажда за развлечения. Тяхното копиране чрез подражателство изглежда бързо, лесно и удобно решение на проблема с непостигнатата или изграждащата се индивидуална идентичност, но то също така може да е рисковано и да има отрицателни ефекти, както за подражателя, така и за обществото. Това се случва най-често, когато публичното пространство на едно общество е доминирано от жълти клюки, новини за убийства, престъпления и катастрофи, интимни истории, политически цинизъм.

Именно такова е сега българското публично пространство благодарение на криворазбраната свобода на словото и медиен плурализъм. Интонационната и „естетическа” среда на това пространство е изпълнена от примитивизма и ниските инстинкти на субкултурни продукти като т.нар поп фолк. Подобно пространство не може да предложи на масовия потребител друго освен изкушенията на лееща се безконтролно и отвсякъде девиация и лумпенски модели за подражание. Така се стига и до ситуацията, на която сме свидетели днес: парите, материалният успех, даже пошлата халтура и далаверата стават публично валидизиран и рекламиран символ на„истинския”, най-добрия живот и се издигат в ранг на критерий за способност на индивида да се справя с житейските несгоди, а този „път към успеха” и свързания с него начин на живот биват възпяти и в музикален вариант. Това именно прави попфолкът. Неслучайно сред VIP-персоните на жанра са „герои на времето”, станали известни с публично рекламираното от самите тях безцеремонно поведение, които във всекидневния дискурс се означават като „мутри”, „борци”, „далавераджии”..

Постоянното лансиране на тяхното поведение в попфолка се прави без оглед на разумен и социално потребен баланс между възхвалата или порицанието на меркантилното, себичното, снобското и кичозното, грубата сила и изтънчената деликатност.

В един по-широк план, липсата на мяра или прекомерността, е общ родов белег, който е налице както в музиката и текста, така и във външния вид и сценичните изяви на попфолк изпълнителите. Силиконовите устни и гърди, прическата тип „табуретка”, предизвикателното облекло, са запазената марка на попфолк-стила, който в определен смисъл е синоним на безстилието – както естетическо, така и творческо, защото сдобиването с изброените атрибути се оказва за сметка на всяка индивидуализация на външната визия, доколкото всички преминават под ножа на пластичния хирург в преследването на сценичен успех, разбиран като повече продадени билети и музикални дискове, а не като постижение на артистичен талант. Но не това е целта на преливащата в пищни форми телесност, която трябва да развихри въображението по такъв начин, че да го тласне към идолопоклонството към визията, тялото, телесността, към фетишизация на органичната виталност и непосредствеността на безцеремонната маниерност. Една огромна и напориста индустрия на и за телесността, съпровождана от всевъзможни PR – кампании, стои зад сценографията и декорите на множество спектакли и клипове, предназначени да симулират въображамите пространства на развихрила се, необуздана сексуалност, неустоимо изригналата първичност на човешките инстинкти, импулси и физически удоволствия. Логична последица от подобно сценично въздействие е внушението за сексуално-разголената приложимост на телесността и фаворизирането на това нейно приложение като еталон на успеха. „Голата истина” от това гледище е в максимално разголеното тяло. Производството на директно телесни, сетивни сигнали, на изказаното или недоизказаното, но подсказаното от плътта, се представят като самодостатъчни за консумацията, за потребителските нужди на публиката.

На този фон попфолк-мелодиите и текстовете, качеството на тяхното изпълнение и представяне играят ролята по-скоро на нещо периферно и второстепенно в сравнение със зрителния ефект, преследван и постиган от индустрията на плътта. Тяхната продаваемост и смилаемост на свой ред се оказват за сметка на художествената им стойност и оригиналност поради перманентното им обръщане към най-непосредствени, инстинктивни състояния и преживявания, свързани с удовлетворяване на суетни желания и сексуални нужди. В резултат попфолкът се превръща в параден вход за триумфиране на тленно-телесни атрибуции, на освободени от всякакви задръжки поведенчески и жестикулационни техники и репертоари. Първичното става общосподелен маркер за социалните типажи или социализационни модели, гарантиращи мобилността и социалния алпинизъм на конкретен индивид в социума.

От друга страна, всичко това би било невъзможно без крушението на традиционните образци за подражание и тяхната приемственост. В противоположност на традиционно утвърждаваните като положителни морални качества – трудолюбие, честност, скромност, попфолкът възпява най-често пробивността, разбирана като агресивност, любовта като изключително и само плътско удоволствие и забавление, успеха на всяка цена за сметка на почтеността и честността. Последното е показателно не само за ситуацията, в която възниква тази субкултура, но и за актуалната състояние на родното й общество като състояние на продължителен обществен застой, на тъпчене на едно място, респ. на породените от липсата на личен и обществен напредък нагласи на песимизъм и безнадеждност. Естествено е, когато първостепенна задача на хората е да оцелеят въпреки всичко, послания като тези на попфолка да изглеждат не само приемливи, но дори привлекателни като ведри хоризонти. Изпълнението на тази задача върви ръка за ръка с либерализацията на нравите и именно това сочи популярността и жизнеността на които се радва попфолкът, утвърждавайки неудържим индивидуализъм, който не се спира пред нищо. Неслучайно сред неговите основни послания намира трайно място идеята, че в глобалните реалности всеки може да оцелее и успее преди всичко разчитайки на себе си, а не на колективни постижения и сътрудничество. В контекста на глобализацията, попфолкът се вписва успешно в категорията на онези феномени, описани от Зигмунд Бауман като „естетически общности” или „общности на закачалката”:

„Всички такива деятели, събития и интереси – пише Бауман – осигуряващи фокуса на обединението на общността, служат като „закачалки” за индивидуално преживяваните безпокойства и грижи, с които индивидите индивидуално се справят, но които временно са закачени на „идолите” от голям брой индивиди, за да бъдат набързо откачени и преместени на друго място…” 1

За целта идолите трябва да са достатъчно блестящи, за да заслепяват зрителите, достатъчно страхотни, за да запълват сцената открай докрай, но и достатъчно летливи и подвижни, за да следват модела на „максималното влияние и моменталното изчезване”, така че да могат бързо „да освободят сцената за тълпата от желаещи да бъдат идоли, които очакват своя ред”. 2

Тъкмо такива „идоли” са българските попфолк -диви. Пищни и летливи, те са като всички други такива идоли, чието единствено предназначение е да „създават чувството, че непостоянството и нестабилността не са необичайни бедствия и че можеш да спечелиш от лотарията на щастието”, както и че непостоянството е постоянно, а нестабилността – място за наслада и удоволствия.3

В перспективата на обществените тенденции, тежнения и на поколенията попфолкът е ярка илюстрация на една типична социална закономерност, а именно –  че култът към плътта и удоволствието се ражда от несигурността на настоящето и неяснотата на бъдещето, на които обрича своите членове обществото в криза.

 

 

  1. Бауман, З. Общността. Търсене на безопасност в несигурния свят, с. 87, Изд. ЛиК,  2003
  2. пак там, с. 84-85.
  3. пак там, с. 83.

 

 

 

Остави коментар