Home > Изследователски текстове и коментарни анализи > Произход на човека в контекста на еволюционната теория на Чарлз Дарвин

Произход на човека в контекста на еволюционната теория на Чарлз Дарвин 5/5 (2)

Красимир Киров*

 Резюме: Цел на статията е да представи възгледите за еволюционния произход на човешкия вид на английския натуралист Чарлз Дарвин в книгата му „Произходът на човека и половият отбор“,  използваните  от него основни понятия  за обяснение на тази еволюция –  „борба за съществуване“ и „естествен отбор“,  и анализа му на приликите между човека и животните и развитието на човешките умствени и нравствени способности през различните исторически периоди. За целта статията  разглежда изложените в книгата идеи на Дарвин през призмата на важни и интересни факти от неговия живот, влиянието върху изследователските му интереси на собствените му наблюдения, както и на биологичните и еволюционни теории за произхода на човека на други изследователи. Специално внимание в изложението е отделено на аргументите на Дарвин в подкрепа на тезата, че приликите между човека и животните са повече от разликите, които не са качествени, а количествени. Т.е. човекът не притежава качества, които не могат да бъдат намерени сред животните, а такива, които са по-малко развити у тях.

Ключови думи: Дарвин, еволюция, произход, борба за съществуване, естествен отбор, човек

 Abstract: In this article, I present the views of the English naturalist Charles Darwin regarding human evolution. I have closely examined how his key concepts of “struggle for existence” and “natural selection,” as outlined in his work “On the Origin of Species,” are  used  to explain humans evolution in his book “The Descent of Man and Selection in Relation to Sex”. The main points of the article are the arguments presented by Darwin that the similarities between humans and animals outweigh the differences. While the differences between humans and animals are not qualitative but rather quantitative – meaning that humans do not possess qualities that cannot be found among animals, but rather possess qualities that are developed to a lesser extent in them.The article covers four key points: a brief history of the emergence of his ideas, a comparison of similarities between humans and animals, the development of intellectual and moral abilities of humans across different historical periods, as well as the evolutionary origin of the human species.

Keywords: evolution, origin, struggle for existence, natural selection, human, animal, primate.

 През 1831 г. Чарлз Робърт Дарвин става участник в експедиция, с която е натоварен екипажът на британския военен кораб „Бигъл“. Целта на експедицията е да се съставят географски карти за крайбрежието на Южна Америка. В продължение на пет години Дарвин обикаля света с кораба и се завръща в Англия през есента на 1836 г. Първоначалният замисъл на пътуването му е бил да подпомага капитана в картографската мисия, но скоро вниманието му се насочва към друго, на което започва да отделя все повече време – изучаванeто на флората и фауната на посетените земи. Важна роля за пробуждането на този негов интерес изиграва посещението на група екваториални острови в Тихия океан през 1835 г. – архипелага Галапагос. Дарвин съставя колекция от живи организми, предимно птици от различни видове, намерени на Галапагоските острови.

Първи стъпки към създаването на теорията си за естествения отбор Дарвин предприема през 1837 г. Те са свързани с опита му да осмисли информацията, която съдържа колекцията му от животни, събрана при пътуването до Галапагоските острови. До този момент неговите еволюционни познания включвали прозаичната творба на дядо му Еразъм Дарвин „Зоономия[1] и тритомното съчинение на геолога Чарлз Лайъл (1797–1875) – „Принципи на геологията“. Във втория том на това съчинение били изложени еволюционните идеи на френския биолог Жан-Батист Ламарк (1744–1829). [2] Въпреки че не е еволюционист, Лайъл  успял да представи  тези идеи така, че да предизвика интереса на Дарвин към тях.  Първоначално Дарвин не може да си обясни значението, което имат отделните острови за еволюцията на животните, обитавани от тях. Едва по-късно, по време на разговорите си с губернатора на Галапагос изследователят забелязва значението на различията между островите за обитаването им от различни видове костенурки и птици. Дарвин разбира, че единственият начин да бъдат обяснени островните различия на органичните видове е да се приеме, че някога животните са дошли островите от континента и са се променили и еволюирали, местейки се от остров на остров. От този момент насетне Дарвин отхвърля допускането, че биологичните видове са фиксирани и възприема динамичния възглед за живота като непрекъснато движение.

Въз основа на други свои наблюдения – върху земеделски дейности, през септември 1838 г. Дарвин стига до ново заключение за промяната на животинските и растителни форми – че тя е възможна единствено посредством системен отбор, който да позволява на животновъдите да отглеждат най-добрите си животни така, че да създадат потомство и бързо да се сдобиват с овце с  по-хубава вълна и крави с по-добро месо.  Това, което до този момент остава неясно за еволюциониста, е как може да се предизвика подобна промяна в природата. Приблизително по същото време Дарвин се запознава със социополитическия трактат на Томас Малтус „Есе върху принципите на населението“. В него Малтус представя проблема за диспропорцията между геометрично прогресиращите живи организми поради липса на контрол върху възпроизводството им и значително по-малките възможности за увеличаване на необходимите за съществуването им площ и храна, които в най-добрия случай прогресират аритметично. Тази диспропорция води и до неизбежни сблъсъци, определени от Малтус като „борба за съществуване“. Според него всички опити за справяне с бедността трябва да се изоставят, защото в противен случай ще се предизвикат още по-големи проблеми за всяко следващо поколение. Малтусианските идеи насочват Дарвин към собствени изводи за естествената форма на отбора: раждат се повече организми, отколкото могат да оцелеят и да се възпроизведат. В природата съществуват естествени изменения сред различните популации, в резултат на които индивидите, които постигат успех в борбата за живот, се различават по нещо от тези, които не успяват да оцелеят. Така успехът в тази борба се оказва функция на различни характеристики – малко по-добър камуфлаж, малко повече физическа сила или повече издръжливост при недостиг на храна и вода. С времето тези характеристики водят до пълна промяна на вида като резултат от последващата му адаптация.

Прилики и разлики между човека и животните

През 1850 г. Дарвин започва разработването на мащабен научен труд, посветен на органичната промяна и еволюцията. Изследването му е прекъснато през 1858 г., когато излиза съчинениетона младия английски натуралист Алфред Ръсел Уолъс (1823–1913). [3] В него били изложени идеи, подобни на Дарвиновите, създадени близо  20 години по-рано. С помощта на Линейското общество в Лондон (the Linnean Society of London), Чарлз Лайъл и ботаника Сър Джоузеф Далтън Хукъ ( Sir Joseph Dalton Hooker, 1817–1911). Съчинението на Уолъс било  издадено заедно с някои ранни, непубликувани до този момент Дарвинови трудове. Към края на 1859 г. Дарвин успява да разработи и издаде в завършен вид своите схващания по темата в „Произход на видовете чрез естествен отбор, или запазване на облагодетелстваните раси в борбата за живот“.[4] В него той не отделя почти никакво внимание на своите изводи за човешкия вид, въпреки обширното изложение на теорията си за видовете. Такива изводи той предлага 12 г. по-късно  в друго свое съчинение – „Произходът на човека и половият отбор“, което излиза през 1871 г.[5] В него Дарвин прилага за пръв път наблюденията си за произхода на видовете и естествения отбор и към човешкия вид и разглежда специално идеята за „половия отбор“ като принцип, разработена частично преди това в „Произход на видовете“. Според  този принцип, докато при едни видове мъжките се борят за женските, при други – женските си избират с кои мъжки да създадат потомство.

Още в увода на „Произходът на човека и половият отбор“ Дарвин посочва една от основните цели на своя труд: „човекът трябва да бъде включен в общите изводи за начина на проявяването на органичните същества върху земята[6]. Той си дава сметка за голямата популярност на теорията за естествения отбор и иска да провери в каква степен общите заключения, до които е достигнал в по-ранни свои изследвания, могат да бъдат приложени към човека. За целта Дарвин прави сравнение между физическото устройство на човека и на други животни и предлага аргументи в подкрепа на идеята, че човекът, подобно на другите живи същества също произлиза от по-низша форма. Тези аргументи са изложени в първата глава на „Произходът на човека и половият отбор“.[7] В нея Дарвин описва аналогичната структура на човешкото тяло при сравнение между неговите кости и тези на други бозайници като маймуните, прилепите или тюлена. Прилики той открива и в мускулната, нервна и кръвоносна система, вътрешни органи и мозъка, който е най-важният от всички органи. Човекът е способен да се заразява с болести от низшите бозайници и също така да ги заразява с болести като бяс, шарка, сап, сифилис, холера, лишеи и др. Този факт доказва сходството на тъканите и кръвта на човека и другите бозайници. Също така маймуните страдат от много  незаразни болести, от които страдат и хората. 

В изводите си Дарвин се позовава на изследване върху маймуните Cebus azarae на немския натуралист Йохан Рудолф Ренгер (1795–1832) – „Естествена история на бозайниците от Парагвай“(Naturgeschichte der Säugethiere von Paraguay).[8] Регнер установява, че тези бозайници страдат също като човека от инсулт, възпаление на червата и катаракт. Малките им често умират от треска, когато започнат да им никнат млечни зъби. Върху тях лекарствата за хора имат същото влияние, а някои видове маймуни се пристрастяват силно към чая, кафето и спиртните напитки. Дарвин допълва, че маймуните пушат тютюн с удоволствие. Според него от тези наглед дребни факти можем да видим колко сходни са вкусовите нерви у човека и маймуните и колко еднакви са влиянията на едни и същи причини върху тяхната нервна система. Той забелязва още, че човешкият организъм страда и от външни паразити от същите родове и семейства, които нападат и други бозайници.

 Поразително сходно е и размножаването на всички бозайници, ухажването на женската от мъжкия и раждането и изхранването на малките. Маймуните, признава Дарвин, се раждат почти толкова безпомощни, колкото човешките деца, но за разлика от други изследователи той  не приема безрезервно ,  че човешките деца достигат зрелост по-късно от всички други животни. Според него при по-внимателно наблюдение на човешките раси, особено на онези, които живеят в тропическите страни, може да се види, че разликата не е твърде голяма, защото орангутанът достига зрялост едва на 10-15 годишна възраст. Също така мъжките индивиди се отличават от женските по своя ръст, физическа сила, окосменост и други външни белези, но и по умствените си способности. Подобни разлики Дарвин забелязва между двата пола на много бозайници.

Прилика между човека и животното има и в ембрионалното им развитие. Човекът се развива от яйце, което е подобно на яйцата на другите животни. Според Томас Хъксли (1825–1895)  разлики между зародиша на човека и маймуната се появяват едва в по-късните стадии на тяхното развитие. Подобно на него, Дарвин също установява, че човешкият зародиш в ранния си период не може да се различи от зародишите на други животни. Той намира прилика също така между човека и животните в наличието на органи в рудиментарно състояние, до което те достигат, ако не се използват  през онзи период от живота, когато тяхната функция е активна, т.е. през зрелостта на индивида. Дарвин установява, че няма нито едно висше животно, у което да не фигурира такъв орган, и човекът не прави изключение. Доказателство в подкрепа на това са задните кътни зъби или мъдреците. В повечето цивилизовани човешки раси тези зъби са на път да станат рудиментарни. Техният размер е по-малък от този на останалите кътници – нещо, което може да се види при шимпанзето и орангутана, които имат само по два корена.

Друго важно Дарвиново допускане е, че съществува близко сходство в устройството на тялото, микроскопичното устройство на тъканите, химичния състав на кръвта и общия вид на човека и висшите животни, особено човекоподобните маймуни. Сходствата свидетелстват за наличието на една хомологична конструкция в устройството на цялото тяло при членовете от един род. Тази подобност можем да се обясни  единствено с общия произход на всички членове на рода, както и тяхното постепенно изменение. Дарвин смята, че в противен случай остава напълно неразбираемо сходството между ръката на човека и маймуните, кракът на коня, перката на тюлена, крилете на прилепа.

Според структурата на скелета си човекът може да бъде причислен към домашните животни. Начинът на кърмене на малките позволява да бъде отнесен към класа на бозайниците. Неговата кръв, мускули, нерви, структура на сърцето, вените и артериите, белите му дробове, както и целият му дихателен апарат и кръвоносна система имат голямо съответствие със тези на другите бозайници, а са често дори идентични с тях. Човекът притежава същия брой крайници, които завършват със същия брой пръсти, същият брой сетива, които се намират на приблизително същото място на тялото като при бозайниците. Всяка част от организма, която е обща за класа на бозайниците, може да бъде намерена и у човека и той се различава спрямо тях единствено по начина, по който се различават отделните видове в групата на бозайниците един от друг. Но ако всички бозайници споделят обща прародителска форма и всяко семейство е произлязло от някой много по-древен и по-обобщен вид, това ще означава, че човекът не може да има много различен произход.

По повод на физическите различия между самите човешки индивиди Дарвин забелязва, че дължината на краката и формата на черепа са сред най-изменчивите техни характеристики: в някои части на света преобладава продълговатият череп, в други – късият, а разнообразието във формата на черепа  е голямо дори в границите на една и съща раса. Същото се отнася и до човешките умствени способности. Според Дарвин те са толкова очевидни, че дори не е нужно сравнение между интелигентността на различните раси, за да се констатира тяхната изменчивост. Към вече установеното от Ренгер за частичната вроденост на много умствени способности на маймуните от един и същи вид Дарвин добавя, че съществува наследствено предаване на  тези способности и при  кучетата, конете и други домашни животни. Той допуска, че качества като особените вкусове и навици, съобразителност, смелост, както и лудостта и ограничеността на умствените способности, също се унаследяват и човекът не е изключение в това отношение. по този въпрос идеите на Дарвин са близки до тези на Франсис Галтън (1822–1911), който също смята, че талантите могат да бъдат предавани по наследство. Според Дарвин  важно значение за наследствеността и различията на видовете има и въздействието на  условията, в които те пребивават – домашните животни са по-изменчиви от дивите, но би било неправилно да смятаме, че човек е „много по-одомашнен“, отколкото всяко друго животно само заради условията, при които живее.

Също така при човека и животните има няколко общи инстинкта като чувството за самосъхранение, половата любов, обичта на майката към новороденото дете, способността на пеленачето да бозае и т.н. Но при човека някои инстинкти липсват и пример за това е способността на маймуните да различават отровните плодове, с които техните тропически родни места изобилстват, докато човекът няма тази способност. Друга важна разлика е способността за подражание, която е силно развита при човека, докато нито едно животно не подражава доброволно на човешките действия, с изключение на маймуните. Има случаи, при които е много трудно да се отличи действието на разума от действието на инстинкта, което означава, че човекът и висшите животни, най-вече приматите, притежават известно количество общи инстинкти. При всички тях осезателните органи, подбудите и усещанията са еднакви, те споделят еднакви страсти, привързаности и чувства – дори такива като ревност, подозрителност, съревнование, благодарност и великодушие.

Сред най-любопитните моменти в Дарвиновата теория е сравнението между умствените способности на човека и низшите животни. Дарвин смята, че това, което е валидно за интелектуалните способности на хората, е валидно и за животните. Нещо повече, няма качествена разлика между тези способности на едните и другите. Към този извод насочва допускането, че след като човекът има осезателни органи, подобни на тези у низшите животни и основните му подбуди [9] трябва да са  като техните. Животните, както и хората, са способни да мамят и да отмъщават, понякога да разбират смешното и дори притежават чувство за хумор, любопитство, могат да се учудват, разполагат с памет, въображение, асоциация на представите, сънища и в известна степен дори разумност. Подобно на човека животните страдат от умопомрачение, макар и в по-малка степен: „Индивидите от един вид представляват всичките степени от най-пълна глупост до голям ум[10].

Според Дарвин основния проблем при изследването на интелектуалните способности на животните е в невъзможността да се установи какво става в животинския ум. Що се отнася до различните трудове по този въпрос, в тях най-вече се отрича способността на животните за абстракция и образуване на общи представи. Твърдението, че умственият процес се различава съществено, когато се сравнява човек и животно, не е основателен. Напротив, ако човекът си създава представи посредством данните, които възприема с осезателните си органи, същото ще е валидно и за  животните, защото те също имат такива органи. Може да се допусне, че нито едно животно не притежава самосъзнание, в случай, че под това се разбира, че то не размишлява върху произхода си, съдбата си или какво са животът и смъртта. Може ли с пълна увереност да се отрича, че например едно старо куче, което е надарено с добра памет и известно въображение, не мисли за отдавна отминалите удоволствия от лова? Според Дарвин това би могло да се определи като известна степен на самосъзнание.

За разлика от въображението, членоразделната реч е  свойствена само на човека, въпреки че и той, подобно на животните, често употребява нечленоразделни звуци, за да даде израз на чувствата си.[11] Тези звуци често са придружени от движение на тялото и „игра на лицевите мускули“. Подобен тип изразяване е по-характерен за по-простите и живи усещания, които са слабо свързани с висшите умствени способности на човека: „викът от болка, страх, учудване, гняв редом със съответните движения, и мърморенето на майката спрямо любимото ѝ дете са по-красноречиви от всякакви думи[12]. Човекът не се отличава от низшите животни заради това, че е способен да различава членоразделните звуци или да произвежда звуците членоразделно. Първото е свойствено и за кучетата, които разбират много думи и изречения, а второто се прави и от  папагалите и някои други птици. Единствената отлика на човека в това отношение е, че хората имат безкрайно по-голяма способност да асоциират в ума си звуци и представи благодарение на високото развитие на умствените им способности.

Друга способност на човека, която може да се види и при животните, е чувството за красота – мъжките на някои птици целенасочено разперват своите пера, перчейки се пред женските, които се любуват на красотата на мъжките. При повечето животни вкусът към красивото е ограничен до целите на половото привличане. Пеенето на мъжките по време на размножителния период определено се харесва на женската. Що се отнася до понятието за красота, поне по отношение на женската красота, в човешкия свят то няма определен характер. Нещо повече, то е твърде различно при различните човешки племена. Дори се различава при отделните нации на една и съща раса. И въпреки че нито едно животно не е способно да се наслади на красотата на пейзажа или на изтънчената музика, такива развити вкусове, които са плод на цивилизацията и сложните представи, са също така непонятни за диваците и за необразованите хора.

https://encrypted-tbn3.gstatic.com/images?q=tbn:ANd9GcSphwQIwhUCOZr1teNQAfJ92cqwo5qP_PbKMBVKViWU86j4hoLY

Специален предмет на разглеждане за Дарвин е нравственото чувство или съвестта. Той определя нравственото чувство като „най-благородното от всички свойства на човека“[13]. Според него това чувство кара човека без най-малко колебание да рискува живота си за ближния и дори да  се пожертва за някаква велика цел единствено поради съзнание за дълг или справедливост. Напълно възможно е едно подобно нравствено чувство да бъде резултат на развитие на обществени инстинкти, защото общественият живот е нещо характерно и за животинския свят. Много от животинските видове, забелязва Дарвин, живеят на групи, както хората, а мнозинството изследователи са склонни да определят човека като обществено животно, защото хората не обичат самотния живот, а затворът и изолацията са сред най-тежките наказания за човека. Животни, живеещи в групи, се защитават взаимно, чувстват взаимна привързаност и си помагат, като си правят много и различни дребни „услуги“: конете се чешат, а маймуните си търсят и отстраняват паразити една на друга. Освен обич и съчувствие, животните проявяват и други качества, които при хората биха се нарекли нравствени. Всички обществени животни, които се защитават взаимно или нападат заедно своя неприятел, трябва също да бъдат верни едно на друго, а онези, които следват предводителите си, трябва да бъдат покорни. Според Дарвин подбудите на  някои животни да се събират в общества и взаимно да си помагат, могат да бъдат обяснени с чувството на удоволствие, което изпитват при задоволяване на инстинктите си, или с неудоволствието, което изпитват ако не ги задоволят.

От обществената природа на човека произлиза и склонността да изпитва вярност към другарите, близките  и покорността към водача на своето племе – характеристика, типична за всички обществени животни. Дарвин смята, че човекът няма особени инстинкти, които да го подтикват да помага на своите ближни, но въпреки това не му е чужд стремежът да помага. Благодарение на умствените си способности той се ръководи от разума и опита, а инстинктивната симпатия към своите го кара да цени високо одобрението на другите хора. Човекът изпитва силното влияние на личните желания, одобрението и порицанието от страна на обществото. Обществените инстинкти, които вероятно са били придобити от хората сравнително рано в тяхното развитие като вид, дори и сега могат да подтикват към най-благородни постъпки. И все пак голямата част от човешките действия се управляват от определени желания и съждения и за съжаление, по-често от собствени егоистични желания. Въпреки това Дарвин остава оптимист дотолкова, че да се надява, че с напредъка в човешкото развитие чувствата на обич и симпатия, а също и умението за самоконтрол, стават по-силни под влияние на навика. Колкото повече разумът става ясен и човекът придобива способности, чрез които по-вярно да цени съжденията на своите събратя, толкова повече той започва да следва един друг път, който е независим от насладите или страданията в конкретния момент.

 За генеалогията на човека и развитието на неговите способности през различните исторически периоди

Според Дарвин „човекът е подложен на многобройни малки и разнообразни изменения, които зависят от същите общи причини и се управляват и предават по същите общи закони, както и при низшите животни. Човек се стреми към толкова бързо размножаване, че потомците му по необходимост трябва да се подложат на борбата за съществуване, а следователно и на естествен отбор[14]. Човешкото тяло е устроено по същия начин, както и това на другите бозайници: преминава през същите етапи на зародишно развитие и запазва много рудиментарни и безполезни образувания, част от които днес нямат определено предназначение. Също така може да се наблюдават примери за случайно възвръщане на някои особености, които принадлежат на по-ранните му родоначалници. Така според Дарвин, ако допуснем, че човек по своя произход се отличава от всички други животни, то ние не можем да обясним появата на тези явления. Единственият начин да разберем тези явления е, ако разглеждаме човека, подобно на другите бозайници като потомък на някоя изменчива низша форма. Нещо повече, според Дарвин между умствените способности на човека и низшите животни няма качествена разлика. Макар че по степен те се отличават твърде много, разликата в степента не дава основание за отнасяне на човека към отделно царство от това на бозайниците. Затова имат право натуралистите като Карл Линей, които поставят човека в един разред с приматите. Силното развитие на човешкия мозък няма никакво значение за класификацията, още повече, че рязко изразените разлики между черепите на човека и четириръките зависят от разликите в развитието на мозъка. Почти всички от важните разлики между човека и приматите са резултат от приспособяване и се определят главно от вертикалната стойка на човека. Такива са устройството на неговите ръце, крака и таз, извивката на гръбначния стълб и положението на главата.

Дарвин споменава класификацията на Хъксли,  според която приматите са различени на три подраздела, а именно Antropоidae, към които отнася човека, Simiadae, в който се включват всички видове маймуни, и Lemuridae, за всички родове лемури. [15] Предвид някои важни разлики в устройството, човекът може с пълно право да се разглежда като отделен подразред. Едно такова място принизява човека, ако се разглеждат предимно умствените му способности. Но от гледна точка на генеалогията, това място възвисява човека, който трябва единствено да се разглежда като особено семейство, а дори и като единствено подсемейство. От представата за трите родословни клона, които излизат от общ корен, лесно може да се разбере, че двата от тях могат да не претърпят големи изменения във времето, докато третият може да се промени много. Този клон може да придобие правото за титла на отделно подсемейство, семейство или дори разред. Но при всички обстоятелства този трети клон най-вероятно запазва множество дребни черти на прилика с другите два клона.

Дарвин не приема допускането, че древният родоначалник на целия маймунски род, включително и на човека, е тъждествен, или че прилича на някои от сега съществуващите маймуни. Вероятно първите хора произлизат от Африка. Континентът е бил населен първоначално с изчезнал вид маймуни, които са били по-близки до най-близките роднини на човека -горилата и шимпанзето.  За разлика от други видове, смята Дарвин, които трябва да изменят своето телесно устройство, за да оцелеят в различни условия, човекът може „да поддържа хармонията между неизменящото се тяло и изменящата се вселена“[16]. Той притежава способността да се нагажда към новите обстоятелства на живот, като изобретява оръжия, оръдия на труда и нови начини за добиване на храна или за защита от студа с облеклото и прибежища, които сам изработва, пали огън, за да се топли и приготвя своята храна. Разбира се, от първостепенно значение за това са умствените и нравствени способности на човека, защото той дължи предимно на тях своето високо положение в света. Те могат да се наследяват и се усъвършенстват и развиват под влиянието на естествения отбор.[17] В условията на първобитното състояние на обществото, личностите, които произвеждат най-голямо потомство са тези, които са притежавали разум в най-голяма степен, които са употребявали умело оръжието си и капаните и са били най-способни да защитят себе си.

Като обществени същества първобитните хора е трябвало да разполагат със същите инстинктивни чувства, които карат другите животни да живеят на групи и да притежават същите общи склонности – взаимно да се предупреждават за наближаващите опасности и да си помагат при нападение и отбрана, да изпитват съчувствие, вярност и храброст. Тези изключително важни обществени качества са придобити от първите хора по пътя на естествен отбор и чрез наследяване на навика. Когато две първобитни племена споделят една и съща територия и се сблъскват помежду си при равни други условия, племето, в което обществените инстинкти са по-силно развити, има по-голям успех и покорява другото. Това племе се разпространява и доминира над останалите, но след време то също така може да бъде покорено от друго още по-надарено племе. По този начин обществените и нравствени характеристики на индивидите, постепенно се развиват и разпространяват по цялата земя.

Трудност при защитата на това схващане е че  не може да се твърди със сигурност, че потомците на добрите и самоотвержени хора, са по-многобройни от потомците на по -себелюбивите и страхливи членове на едно племе: най-храбрите хора, които винаги вървят напред през време на война и които доброволно рискуват живота си за другите, също така загиват много по-често от другите.Как тези качества се запазват в обществото? Може да се приеме, че колкото повече разсъдителната способност и предвидливостта на членовете се развива, толкова по-лесно всеки от тях би могъл да се убеди от опит, че като помага на другите и той също така ще получава помощ. От тази егоистична подбуда той може да придобие навик да помага на своите ближни. Навикът да се прави добро усилва чувството на симпатия, което служи като пръв тласък към добри дела. Освен това, навиците, които съществуват в течение на няколко поколения, вероятно, могат да се предават по наследство. Друг фактор за запазването на тези качества у хората е одобрението и порицанието на техните близки, което те изразяват спрямо постъпките на другите е резултат от инстинкта на симпатията. Всички обичат похвалата и се боят от порицанието. А този инстинкт е придобит, подобно на другите обществени инстинкти, посредством естествен отбор. Нарастването на опита и разсъдителната способност води до това, че човек започва да забелязва далечните последици на постъпките си и тогава личните добродетели, като умереност, целомъдрие и др., започват да се ценят високо и дори да се считат за свещени. Общото повишение на нравственото равнище и увеличаването на броя на хората, които притежават тези характеристики, несъмнено дава огромно предимство на едно племе над друго. Племето, което има в себе си най-голям брой членове, които са надарени с високо развито чувство на патриотизъм, вярност, послушание, храброст и съчувствие към другите, членове, които винаги са готови да си помагат един другиму и да се жертват за обща полза, трябва да надделее над останалите племена. Именно това е естествен отбор.

Известно противодействие на влиянието на естествения отбор се оказва в цивилизованите общества. Към тази констатация води сравнението на цивилизовани и диваци. Докато при диваците хората със слабо тяло или слаб ум, загиват скоро, а тези надарени с добро здраве оцеляват, цивилизацията противодейства в много случаи на този процес, като оказва благоприятен ефект върху по-пълноценното развитие на организма с въвеждането на по-добра храна и избавянето от случайни нужди.

Анализирайки интелектуалните способности в човешкото общество, Дарвин отбелязва, че ако във всяка обществена класа членовете на обществото се разделят на две равни половини, от които едната се състои от умствено по-развитите, а другата от по-малко развитите хора, то без съмнение първите могат да успеят във всички дейности и така да оставят по-голямо потомство. При цивилизованите нации се наблюдава определен стремеж за увеличаване броя и равнището на способните хора, защото дори и най-елементарните човешки дейности като ловкостта дават, макар и малки, но известни предимства при разделението на труда. Този стремеж се уравновесява от влиянието на много фактори, един от които е размножаването на безгрижните и непредвидливи хора, но дори и в този случай надарените дават някакви предимства.

Що се отнася до нравствените качества, Дарвин вярва, че намаляването на най-лошите склонности има успех дори и сред най-малко цивилизованите нации. Престъпниците се убиват или затварят за дълго време, за да не могат спокойно да предават по наследство своите лоши качества, меланхолиците или малоумните обикновено се отделят от себеподобните си или свършват живота си със самоубийство, а злобните и саможивите хора често завършват живота си с кървав край. Безпокойните хора, които са неспособни да си изберат постоянно занятие се изселват в новооткрити територии, където стават полезни пионери.

При високо цивилизованите нации непрекъснатият прогрес частично зависи от влиянието на естествения отбор, защото въпреки, че тези нации не се изместват, нито се изтребват една друга като  дивите племена, по-интелигентните членове на това общество имат успех пред по-малко способните и така оставят по-многобройно потомство, а тъкмо в това се изразява дейността на естествения отбор. Една от най-важните причини за прогреса е доброто възпитание на младини, защото мозъкът е по-възприемчив, както и високата степен на развитие, която се появява в лицето на най-достойните и добрите хора и която се въплъщава в законите, обичаите и традициите на нацията, подкрепени от общественото мнение. Обаче трябва да се помни, че засилването на общественото мнение е свързано с умението да се цени одобрението или неодобрението на нашите близки, а то се основава на чувството за симпатия, което се развива чрез естествен отбор като най-важната съставна част на обществения инстинкт.

 Еволюционните идеи след Дарвин

 Колко трудна и спорна е темата за човешката еволюция може да се разбере по това, че нейното обсъждане като процес води до значителни разногласия дори сред най-големите й привърженици като Дарвин, Спенсър, Уолъс и Хъксли. След Дарвин еволюционните идеи се обвързват с понятието „социален дарвинизъм“. [18] То  започва да се употребява в края на 70-те и началото на 80-те години на XIX в. и получава широка популярност през 90-те години на XIX и началото на XX в.[19] Съществува тенденция  да се поставя знак на равенство между дарвинизма и социалния дарвинизъм поради употребата на еволюционистки понятия, които са частично свързани с термина „естествен отбор“, но всъщност голяма част от идейното си съдържание социалният дарвинизъм дължи по-скоро на Жан-Баптист Ламарк.[20] Понятието се използва най-често, за да обозначи опитът за оправдаване на засиления стремеж към конкуренция, характерен за викторианския капитализъм с помощта на формулировката „борба за съществуване“. То се употребява и като нарицателно име за всички идеи във философията, които вменяват наличието на индивидуално, расово или социално превъзходство чрез еволюционните идеи на Дарвин за естествен отбор и борба за съществуване. [21] Друго негово значение се отнася до всеки опит човешкият прогрес да се обясни през призмата на някаква целесъобразност и ценностни преценки, описващи степента на цивилизованост на различните народи. Въпреки това, много от идеите, които се определят с това понятие, често не отговарят напълно на посоченото описание.

Един по-широк исторически подход позволява като дарвинист да бъде възприеман и Хърбърт Спенсър, макар че той може да бъде определен по-скоро като последовател на Ламарк, и един от родоначалниците на социалния дарвинизъм. Неговото определяне като социален дарвинист е резултат повече от критиките,  отправяни по негов адрес и по отношение на неговите идеи като привърженик на крайния капитализъм. В този смисъл няма разлика между социален дарвинизъм и „социален спенсъризъм“. Част от представителите на това направление смятат, че човешкото съревнование трябва да остане недокоснато от правителствената намеса, която се стреми да регулира икономиката и да премахне бедността. Те предлагат една икономика и политика на ненамесата [22], чиято цел е насърчаването на конкуренцията и намаляването на контрола върху индивида, за да се позволи на всеки да успее или да се провали според възможностите, които притежава [23].

Като най-характерна черта на социалния дарвинизъм се откроява натуралистичната интерпретацията на обществените явления, отричането на тяхната специфика и свързаният с това редукционизъм довежда социалните дарвинисти до едностранчива и превратна оценка за ролята на социалните конфликти, които се разглеждат като „естествени“, вечни и неотстраними, извън тяхната връзка с конкретните социално-исторически отношения. В резултат на това социалдарвинистите свеждат закономерностите в развитието на човешкото общество към закономерностите на биологичната еволюция и принципите на естествения отбор, борбата за съществуване и оцеляване на най-приспособените като определящи фактори на обществения живот. Въпреки че привържениците на този начин на мислене не признават, че проповядват обществото да се ръководи от „законите на джунглата“, техните аргументи оправдават неравнопоставеността на различните индивиди, нации и раси. Според този възглед оцеляването на някои хора е по-важно от това на други. По този начин социалният дарвинизъм може да послужи и за оправдаване на расовата дискриминация, насърчаване на империализма и милитаризма, както и евгеничните идеи на Фр. Галтън и неговите последователи за замяната на естествения отбор с изкуствената селекция, така че да се ограничи възпроизводството на тези, които се считат за „неприспособими“ или негодни да оцелеят в борбата за съществуване. В този смисъл „социален дарвинизъм“ предполага и всяко твърдение, редуциращо човешката природа до влиянието на наследствени фактори, свързани с расата или принадлежността към определена класа в обществото.

В своята „Диалектика на природата“ [24] немският философ Фридрих Енгелс отбелязва, че с фразата „естествен отбор или преживяването на най-приспособените“ Дарвин съчетава две коренно различни положения. Това са отборът под влияние на нарастването на населението и отборът под влияние на промяната в околната среда. Проблемът в първия случай е, че тези, които са най-силни във вътревидовата борба, могат да проявяват слабост в съревнованието си с други видове или в адаптацията си към околната среда. Проблемът при втория случай е, че приспособяването към средата може да означава както прогрес, така и регрес. Например, ако определен вид започне да живее паразитен начин на живот, за да оцелее на определена територия, това е по-скоро регрес, а не прогрес. Подобно едностранчиво разбиране на фразата „естествен отбор“ е характерно както за Дарвин, така и за неговите интерпретатори. Енгелс подчертава, че всеки прогрес спрямо едно нещо е регрес спрямо друго. Именно тази закономерност разкрива наблюдението, че колкото по-приспособен е един вид към топлия климат, толкова по-невъзможно е за него да оцелее в студено време. Колкото по-често се сблъсква и побеждава определена група противници, толкова по неспособен е да се пребори с напълно нов конкурент. Така прогресът всъщност „закрепява едностранното развитие и изключва възможността за развитие в много други посоки.“ [25

***

Науката е достижение на човешкия вид, а еволюционната теория представлява част от нея. Въпреки съпротивата срещу идеите на Дарвин, неговата теория е ключова за разбирането на органичния свят. Тя е изключително важна за формирането на идеи за  възникването на света, различни от тези за божествена намеса или чудеса.  Отказът да се приемат изводите, които следват от теорията на Дарвин,   се дължи най-често на това, че през по-голямата част от нашата история сме си обяснявали света с различни чудати истории. Отказваме да приемем, че не сме създадени по образ и подобие на някаква висша  същност, която се намира отвъд времето и пространството и заради абсолютния си характер е абсолютно недостижима за човешкия ум. Науката се  опитва да разбере света, независимо от общоприети убеждения и догми. Това прави и Дарвин със своята теория. За него човекът е част от естествения ред на нещата, а не негово изключение или богоподобие.

Дарвин не се опитва, както правят много от последователите му,  да създаде йерархичен модел на органичния свят, в който човекът е на върха на пирамидата, а да представи един планомерен модел на природата. За разлика от порядъка, който представлява правилност или определена структура, планомерността е „насочеността на порядъка към някаква цел[26]. Или както забелязва американският философ Даниел Денет: „еволюцията отговаря на дефиницията за алгоритъм и наистина ни е произвела чрез алгоритмичен процес, но това не означава, че тя е алгоритъм, предназначен да ни произведе“.[27]

Човекът е част от природата и подобно на всяко друго живо същество е подвластен на същите закони и процеси, на които са подвластни и всички други живи същества. По тази причина, макар че  Дарвиновите идеи все още подлежат на критика и оспорване, те може да се окажат по-разбираеми за идните поколения и да бъдат приети от тях така, както се е случило с  идеите на Галилео Галилей.

https://sproutsschools.com/wp-content/uploads/2023/02/The-true-story.jpeg

—————

Красимир Киров е редовен докторант в катедра ” История на философията”  при  Философски факултет на СУ “Св.Кл.Охридски”.

 

Библиография:

  1. Дарвин, Чарлз.  Произходът на човека и половият отбор. София. Нариздат, 1947.
  2. Денет, Даниел. Опасната идея на Дарвин. София: Изток-Запад, 2014.
  3. Енгелс, Фридрих. Диалектика на природата. София: Издателство на БКП, 1971.
  4. Alter, Stephen, G. (2013) Darwin and Language. In: Ruse, M. (ed.) The Cambridge Encyclopedia of Darwin and Evolutionary Thought. Cambridge: Cambridge University Press, pp. 182-187.
  5. Beck, Naomi. Social Darwinism. In: Ruse, Michael (ed.) The Cambridge Encyclopedia of Darwin and Evolutionary Thought. Cambridge: Cambridge University Press, pp. 195-201
  6. Bowler, Peter. Evolution The History of an Idea. London: University of California Press, 1983.
  7. Crook Paul. Social Darwinism: The Concept. In: History of European Ideas, Vol. 22, Issue 4, Great Britain: Elsevier Science Ltd. 1996. pp. 261-274.
  8. Falk, Dan. How Darwin’s ‘Descent of Man’ Holds Up 150 Years After Publication. Smithsonian Magazine. https://www.smithsonianmag.com/science-nature/how-darwins-descent-man-holds-150-years-after-publication-180977091/ 08.02.23 г.
  9. Ruse, Michael. Charles Darwin. Blackwell. 2008.

 

 Бележки

[1]. Darwin, Erasmus. Zoonomia, Or, The Laws of Organic Life: In Three Parts. No. 17339. Thomas & Andrews, JT Buckingham, printer, 1809.

[2]  Lyell, Ch. Principles of Geology. vol. 1-3. (1830–1833). London: John Murray.

[3] Става дума за Darwin, C. R. & Wallace, A. R. On the tendency of species to form varieties; and on the perpetuation of varieties and species by natural means of selection.

[4] Дарвин, Ч. (2011). Произход на видовете чрез естествен отбор, или запазване на облагодетелстваните раси в борбата за живот. София: Захари Стоянов. Darvin, Ch.

[5] Вж. Falk, Dan. How Darwin’s ‘Descent of Man’ Holds Up 150 Years After Publication.

url: https://www.smithsonianmag.com/science-nature/how-darwins-descent-man-holds-150-years-after-publication-180977091/ 08.02.23 г.

[6]Вж. Дарвин, Ч., Произходът на човека и половият отбор,  с.5.

[7]Пак там., с.12.

[8] Rengger, Johann Rudolf. Naturgeschichte der saeugethiere von Paraguay. Schweighauser, 1830.

[9]  оригиналния текст е използвана думата institution, което на български е преведено като подбуди.

[10] Дарвин, Ч. Произходът на човека и половият отбор, с. 92.

[11] Пак там,  с. 99.

[12] Пак там, с. 99

[13]  Пак там, с. 112

[14]Пак там, с. 169.

[15] Huxley, T. H. (1869). An introduction to the classification of animals. J. Churchill & sons.

[16]Дарвин, Ч. Произходът на човека и половият отбор, с. 147.

[17]Пак там, с. 149.

[18] Вж. Bowler,  Peter. Evolution The History of an Idea p. 285

[19] Вж. Crook Paul, Social Darwinism: The Concept p. 261

[20] Вж. Crook Paul, Social Darwinism: The Concept p. 262

[21] Beck, Naomi, Social Darwinism, in Ruse, M. (ed.) The Cambridge Encyclopedia of Darwin and Evolutionary Thought: Cambridge: Cambridge University Press, p. 195

[22] laissez-faire

[23] Вж. Crook Paul, Social Darwinism: The Concept p.286

[24] Вж. Енгелс, Фр. „Диалектика на природата” с. 310

[25] Пак там, с. 310.

[26] Пак там, с. 79.

[27] Денет, Д.. Опасната идея на Дарвин. Еволюцията И Превъплъщенията На Живота. София: Изток-Запад, 2014. , с. 67.

Остави коментар