Има видеоигри, които остаряват технически, но не остаряват като преживяване. **WWF SmackDown! 2: Know Your Role** е един от най-ярките примери за това.
Днес е лесно да погледнем една PlayStation игра и да видим ограничената графика, простите модели и архаичните анимации. Но ако оставим технологията настрана и се запитаме какво всъщност караше играча да се чувства като част от кеч шоуто, започва да се вижда нещо много по-интересно.
SmackDown! 2 не е просто добра кеч игра. Тя е пример за момент, в който самият кеч, психологията на зрителя и игровият дизайн се срещат по изключително естествен начин.
## Играта не симулираше кеча — тя пресъздаваше преживяването на фенa
Най-същественото качество на SmackDown! 2 не е количеството механики. То е в начина, по който играта разбира какво иска да преживее човекът пред телевизора.
Зрителят не гледа кеч, за да анализира всяко движение на тялото, всяка физическа характеристика или всяка секунда от изпълнението. Той чака определени моменти.
Очаква появата на любимия кечист. Разпознава музиката. Иска да види характерния му taunt. Чака comeback-а. Очаква signature движението. И най-накрая — finisher-а.
При Stone Cold Steve Austin това може да бъде сведено до една проста, но изключително силна последователност: напрежение, обръщане на мача, Stunner и реакция на публиката.
Играта разбира тази логика.
Тя не се опитва да направи играча хореограф на истински кеч мач. Поставя го на мястото на фенa, който получава възможността сам да управлява любимите си моменти.
Точно затова управлението е толкова директно. Натискаш — действието се случва. Хващаш — хващаш. Удряш — удряш. Обръщаш — обръщаш.
Няма сложна система, която постоянно да стои между желанието на играча и действието на екрана.
## Простотата не означава примитивност
Тук се появява един важен парадокс.
SmackDown! 2 е значително по-проста от съвременните кеч игри. Но именно тази простота може да създаде по-голяма свобода.
По-късните заглавия постепенно натрупват повече механики, повече бутони, повече системи, повече анимации и повече параметри. На теория това означава по-голяма дълбочина.
Но дълбочината и сложността не са едно и също.
Когато между намерението на играча и действието се поставят прекалено много системи, се появява своеобразна мудност. Играчът натиска команда, следват преход, анимация, реакция, понякога още една система — и едва тогава действието достига до него.
Това може да изглежда по-реалистично, но не винаги се усеща по-реално.
Защото интерактивната реалистичност не е просто реалистично движение. Тя е убедителната реакция на играта спрямо действията на играча.
В SmackDown! 2 реакцията е непосредствена. И точно тази непосредственост създава усещането за контрол.
## Парадоксът на технологичния прогрес
С развитието на технологиите видеоигрите получават възможност да пресъздават все повече детайли.
По-добра графика.
По-реалистични тела.
По-сложни анимации.
Motion capture.
Физика.
По-детайлни арени.
Повече системи.
Всичко това само по себе си е прогрес.
Но прогресът в технологичните възможности не е задължително прогрес в игровото преживяване.
Тук се появява важен обрат в начина на проектиране.
В по-ограничената технологична среда разработчикът е принуден да се запита:
„Какво е най-важното, което трябва да предам?“
Когато технологията позволява почти всичко, изкушението може да стане обратното:
„Какво още можем да добавим?“
Така техническата възможност постепенно започва да определя концепцията.
А добрата игра би трябвало да работи в обратната посока: първо преживяването, после механиката, а технологията да служи и на двете.
## Защо точно WWF от онова време е бил толкова подходящ за видеоигра
Тук трябва да отделим SmackDown! 2 от общия разговор за видеоигрите.
Играта е изключително ярък пример, защото е създадена в конкретен исторически момент — края на 90-те и началото на 2000-те — когато WWF представлява изключително силен и ясно разпознаваем телевизионен продукт.
Персонажите имат ярко дефинирани образи.
Stone Cold е Stone Cold.
The Rock е The Rock.
Undertaker е Undertaker.
Mankind е Mankind.
Всеки има своя музика, entrance, жестове, характерни движения, реплики, съперничества и място в общата драматургия.
Тези персонажи почти сами по себе си са видеоигрови персонажи още преди да попаднат във видеоигра.
И това прави превода от телевизионното шоу към играта изключително естествен.
## Психологията на публиката като игрова механика
Тук се намира може би най-интересният аспект.
SmackDown! 2 не е просто направена около кеча. Тя е направена с разбиране за начина, по който фенът преживява кеча.
Фенът иска да бъде Austin.
Иска да направи Stunner.
Иска да спечели Royal Rumble.
Иска да прекъсне противника.
Иска да вземе стол.
Иска мачът да излезе извън контрол.
Иска да види онзи момент, който познава от телевизията.
Това е психологията на зрителя, превърната в интерактивност.
Затова играта има повече интелигентност в реализацията си, отколкото подсказва нейната техническа простота.
Тя знае не само какво е кечът, а какво зрителят иска да види и преживее от него.
## Погледът е от публиката
Това вероятно е най-точният начин да бъде описана концепцията.
SmackDown! 2 гледа на кеча от гледната точка на публиката.
Ти не си длъжен да мислиш като кечист. Не трябва да разбираш сложната физика на движението. Не трябва да управляваш симулация на човешкото тяло.
Ти си фенът.
Това е човекът, който гледа как мачът се развива и си мисли:
„Ако аз управлявах Austin, сега щях да направя Stunner.“
И играта ти позволява да го направиш.
Това е същината на игровия превод.
## След това се променя и самият кеч
Тук сравнението с по-новите игри трябва да бъде направено внимателно.
Не става дума просто за това, че старите игри са добри, а новите са лоши.
Самият кеч се променя.
Променя се темпото. Променя се структурата на мачовете. Променя се ролята на персонажите. Променя се начинът, по който се разказват истории. Променя се отношението към реализма. Променя се и самото усещане за телевизионния продукт.
Следователно игрите също започват да пресъздават различен кеч.
Така трябва да се гледа на SmackDown! 2: не просто като на една стара игра, а като на капсула на определена епоха.
В нея се срещат три неща:
кечът на своето време, психологията на неговата публика и възможностите на тогавашните видеоигри.
И трите са в необичайно добър синхрон.
## Какво всъщност се губи?
Може би не технологията е проблемът.
Проблемът е, когато технологията започне да измества въпроса:
„Какво трябва да почувства играчът?“
Тогава една игра може да стане по-детайлна, по-сложна, по-красива и по-реалистична, но едновременно с това да стане по-малко непосредствена.
Може да пресъздава повече от реалния спорт или шоу, но да предава по-малко от неговото усещане.
И точно тук SmackDown! 2 е толкова силен пример.
Тя не се опитва да възпроизведе абсолютно всичко.
Тя избира.
И избира това, което е важно за фенa.
Историята на видеоигрите не е просто история на техническия прогрес.
Тя е и история на промяната в разбирането за това какво представлява едно игрово преживяване.
SmackDown! 2 показва точно онзи момент, в който ограниченията на технологията, естеството на кеча като шоу и психологията на публиката се срещат по изключително успешен начин.
Именно затова играта може да изглежда примитивна днес, но да се усеща изненадващо жива.
Тя не е най-реалистичната кеч игра.
Не е и най-сложната.
Но разбира нещо фундаментално:
Играчът не иска непременно да симулира обекта пред себе си. Той иска да преживее това, което този обект кара зрителя да почувства.
При SmackDown! 2 това усещане е уловено.
И може би точно затова, след толкова години, един играч може да вземе контролера, да избере Stone Cold, да чуе музиката и да почувства не просто, че играе стара PS1 игра.
А че отново е в публиката.
