Home > Изследователски текстове и коментарни анализи > Четене срещу зяпане – или книгата на война срещу мързела

Четене срещу зяпане – или книгата на война срещу мързела

(Размисли по повод смисъла от четенето)

Петър Пламенов

 Четенето е съпротива. Лукс и свобода. Чете онзи, които може да извоюва това право. Чете се, за да обуздаваме собствената си глупост. Изненадващото могъщество на човешките същества сякаш се състои в способността им да прозират в собствената си глупост. Мъдростта изисква възхвала на глупостта. Защото геният на човешкия разум е превърнал собствените ни грешки в средство за усъвършенстване, а погнусата от невежеството и скромността в упорството за знание в одеяние на достойнството ни. Днес всичко е превзето от мързела, бързата консумация, от мигновеността на задоволяването и консуматорското щастие забравяме, че четенето всъщност е най-дълбокият образ на културата, че за него се изисква усилие и време, че е привилегия. Кой и как чете днес?!

Пише се много, издава се много, книгата е стока и въпреки това – писането и четенето са в упадък. Липсват не просто големи писатели, липсват големи читатели.

Всъщност изобретението на писмеността и четенето са твърде нови за човечеството като цяло. В повече от 4-5 милионната биологична история на човека, културната е едва около 6000 години и тя стартира с възникването на първата писмена система – клинописа в древен Шумер. Масовото ограмотяване обаче е феномен от преди малко повече от два века, дело на  екзалтираната мечтателна епоха на Просвещението. А днес, когато има повече откогато и да е било грамотни хора и книги – четенето и книгата са поставени пред радикална трансформация. Ако 80-те години на ХХ-ти век са времето на смъртта на пишещата машина и смъртта на автора, превръщането на четеца в творец; то първото десетилетие на ХХІ-ви век задава посоката на виртуалната книга и нет-потребителя. Ноутбукът – преносимият лаптоп, е новият дом на човека. Неговата библиотека, приятел, обекта на обожание, либиден дразнител – неговата работа, забавление дори свят. Ноутбукът е всичкото и нищото на Вавилонските библиотеки, на храмовете на розноезичието, които сега се самопревеждат, чрез Гугъл, смилат в достъпни, лаически форми от непосветени за непосветени, от любители към аматьори. Без детайли, без уговорки, бележки под линия… А дяволът е винаги в детайлите. Редакторът  също лежи на смъртния си одър, редакторът не е необходим, защото разирането е станало еднозначно и еднопосочно, изгубили са се различията в мисълта, езикът е станал стереотипен. Писаното се е превърнало в чат-просторечие. Диалогът се създава като отговорност. Писателят носи отговорност пред читателя. Човек би чел, ако имаше какво да прочете, ако загубеното време се превръне в наситено съществуване, в духовна инвестиция.

Четенето пък обича и търси нюанса, оттенъка, другостта. Просветващият от екрана текст е съобщение, а не преживяване, винаги новина, никога анализ. Текстът в книгата е изкуство, изкуство на разгадаването, на разбирането, на единомислието, спора и диалога, докато текстът на екрана е реклама, потреба, инструмент. Книгата поддържа различието, любува се на другостта. Интернет текстът е непосредствен – едва написан отива при другия, но реално не достига до него, ако изисква усилие, е пренебрегнат.  Съблазнително примамлив, текстът се уеднаквява, за да е разбираем и достъпен за мързеливия нет-читател, навикнал лесно да поглъща полуфабрикати – полуистини, полузнание. Но ако не му се угоди ще кликне и ще избяга, а без него няма реклама… Читателят да изчезне – ето истинският страх.

Постмодерната скука възниква в лустросаното безличие на тези огладени, еднотипни текстове-изречения, в който няма никаква лична рефлексия, никаква вътрешна интерпретация. Писател и читател не общуват, за да споделят, да прозират истината, да се борят и отстояват свободата. Писател и читател съвпадат. Писането е дискредитирано от копи-пейст еднаквостта, също както четенето е станало зяпане, сеирджийство. Интернет- четенето, стимулирано от безбройните, обвързани в мрежата сайтове, блогове и социални мрежи обаче е доста по-различно от четенето на хартиен носител. То е стремително, повърхностно, мигновенно. Трае миг, а мишката и кликването вече не само задават ритъма, но са истинските господари. Не е важно четенето, а информираността. Информацията се синтезира до подлог, сказуемо и допълнение, т.е. превръща се в телеграма-светкавица. По същината си обаче четенето е по-скоро усилие, вторична интелектуална дейност, която предполага концентрация и размисъл. Четенето предпоставя множественост на рецепцията и специфика на мисълта и в това е неговото богатсво. Във виртуалното доминира образът, а той предствя идеите нагледно, докато четенето не дава готови решения, то създава и събужда цяла палитра от мисловни възможности. Интровертността на акта на четене противоречи на експлицитната натрапчивост на образа. Екранът не търпи дълги текстове, заседяване. Така превръща четенето от задълбочено вътрешно взиране в зяпане на „комиксите“ на света – кратки изречения край разни картинки.

 Четенето в мрежата не сродява, а отчуждава, защото намалява любопитството. То утолява глада за гледки, но зад потока на информацията скрива най-същественото – урока как да се живее в този свят, сега и какво значи да си жив. Урок, който всички книги преподават, но не директно, а чрез усилието си да виждат как човекът става човек и как живее като такъв, какво точно го създава. Ценността изисква усилие и е следствие от знанието и разбирането. Четенето се разгръща като вид дидактика и дисциплина на погледа, който съумява да прониква по-дълбоко. 

Нюансите винаги стават по-видими чрез думите, изтръгнати от шеметния поток на изтичащия край нас свят. Словото възпира нещата и съществата, за да се взрем в тях, за да им се полюбуваме. Интернет прави от нас поток в потока, образ в образа. Всичко трае миг, насладата е сведена до банален оргазъм от едно и също усещане, пик без подготовка, без тържественост. Тук и сега са се смалили до върха на топлийката, до екрана, до кликването, всичко съществува само едно просветване, в което дори погледът забравя че е бил там. Четенето иска и сътворява личността въпреки текливостта на материята. Опълчва се на варварството на случая и на еднообразието и униформеността. Онова, което сме прочели, то не само ни обогатява, то ни създава други пролуки, различни от собствените ни ракурси към света. Живее в нас, но и ние живеем чрез него. Прочетеното създава светове, в които да се приютяваме, където да бъдем себе си, в които наистина да изразим целостта на своята същност.

Прави ли четенето човека по-щастлив?! – трудно е да се даде отговор. И да, и не, но със сигурност го прави по-задълбочен и по-осъзнат, по-отговорен към собствения си живот към ситуацията на другия. Тъй като е колкото  прочитане-диалог-откриване на другия, също толкова и прочитане на себе си, акт на саморазбиране. Взирането изисква яснота на самопознанието. Четенето обучава, поучава, възпитава, развива, услажда, забавлява, но то е и изкуство на утешението. Чрез него сякаш се подрежда в смисъл неудържимата стихийност на съществуването, безпощадната жестокост на случая и безсмислието на произвола, чрез него светът превръща в нещо по-поносимо и по-прозримо. 

Хартията все още е най-добрата памет. И тя ще оцелее, колкото и по-рядка и бутикова да става; четенето на „книжни“ носители ще се запази заради способността му да съхранява красотата и особеността на това изкуство, което изисква задълбочаване, усамотяване, вслушване във вътрешните гласове, тихи диалози през пространства и времена. Понеже в последна сметка изглежда, печалбата е добра – собственото ни самопознание.Четенето умножава световете, гласовете. Прави самотния живот поселен с близки и още повече, кара те да не бъдеш само себе си, да изживееш безброй съдби и съществувания, непостижими за едно тяло, за един характер. 

 Животът сякаш все тече като роман, добре е да бъде прочетен с опитно око. Понякога дори трепти като стихотворение, гневи се в сатири и памфлети, пише мъдри трактати, смее се, надмогва се в комедии, смирява се с тъгата на трагедията, но все си остава така сурово непознаваем… Книгите се борят с непознаваемостта и глупостта, упорстват да разбират истината. Съпротивляват се срещу собствения ни мързел, срещу удобството на шаблона и примирението в нехайството, те са борба за будността, за отговорността… едно огледало за всичко, което сме и не сме.

Ако изобщо сте стигнали до тук, значи все още има надежда.

Кралят е мъртъв, но читателят е жив…

Остави коментар