Доц. д-р Сотирис Теохаридис
Dr. Soterios Theocharides,
University of Cyprus Frederick University
Between Technique and Technology:
The Game of Man with nature
“Intelligent technics”, being established and found at some point, starts to “delete” the mysteries of life, even the ones of all-mighty, all-encompassing, unique life. Apparently, technics and technology reduce life, even human life, to a mere mechanicism, teleological rationality and quantitative commensurability. In relation to human, technology searches equilibrium, in order to secure stability, to erase dilemmas of anthropology that have embraced the human body. Individual liberty, combined with military exploitation of technics is just an example for the peculiar and unexpected entering into a new world, ungracious perhaps, but mathematically argued whatsoever. We need not to forget the aspect of simplifying or, more precisely, the alleged simplifying of the problems that technology seeks to solve. The latter, really, constructs a world, but it is precisely this construction that enters the real world of greenery, animals and water.
Костас Акселос – известен гръцки философ, насочва своето философско дело и внимание към изследване на технологията. Възможно ли е в контекста на технологията човекът да се интерпретира по друг, неантропологичен начин? От гледна точка на техниката и капиталистическата икономическа система на 19 в. човекът е машина за печалба, основаваща се именно на способността й да бъде полезна. Тя може да бъде използвана, за да носи разнообразни предимства. Но тогава веднага възникват примери, водещи до размисли за устойчивостта на духовност и желаната нормативност, за отношението между човек и природа, техника и природа, труд и природа, промяна и природа. Според Костас Акселос, още в средата на 19 в. се появяват първите елементи на критика на технологията, чийто категоричен израз е политическата философия на Карл Маркс, а в 20 в. драматичните последици, преди всичко екологически, пораждат и други критики.
Но технологията сама по себе си е критика в един спонтанен философски смисъл, в кантианския смисъл на думата. Тя предизвиква метафилософа да се замисли върху съществуването и реалността на априорната форма на познанието, защото именно чрез тази форма се пораждат формалната и универсалната техничност като човешко отношение към света. Тук не става дума за постулирането на една “техника на природата”, монотонна или изобретателна. Дори не става дума за откриване на технемите като необходими и материални фантазии, символизиращи съзиданието на света – например, четирите елемента, създали времето, пространството и материята, и др.
Техниката е предизвикателство за философа, защото тя е преди всичко възможност и в същото време реалност за управление на пространството и времето. Затова от философска гледна точка техниката не може да се редуцира до прости случайности, нито до символична претенция като например, че действието е преди всичко модификация на света. Науката е специализиран език, чиято приложимост в техниката и технологиите дава удивителни резултати. Категориите на мисълта се изграждат върху началното разкриване, което според Хайдегер дефинира “техне” като продукция, продуктивност, а не като изготвеност, създаденост. Според него техниката е продуктивна в смисъл на съзидателност, на изграждане. Сарогръцкото “техне” не се асоциира със серийност, фабричност, а предполага изобретателност, откриване, оригиналност. От тази гледна точка М. Хайдегер счита, че една теория за природата непременно трябва да включва интерпретацията на същността на техниката и да обясни как модерната индустрия, сливаща продукцията и предизвикателството, се намира в отношение към знанието.
Технологията днес, в 20 в., според Костас Акселос, следвайки М. Хайдегер, се намира в условията на метафизика на нашата епоха. И двамата мислят, че една трансцедентална визия на технологията не може да избегне сравнение с антропологията. Парадигмата на технологията в съвременния свят по необходимост води до сюжетите на човешкото съществуване. Съществуването на собствени закони в технологическата област предпоставя възможността за намирането на логически приоритети на човека на техническата ера, на човека в техническия свят – хомо фабер. Хомо фабер е по-различен от разумния човек, защото той не е романтик, не е дори фаустовският човек на познанието. Хомо фабер се стреми към една друга митичност, значително по-различна от философската поезия. Тази нова митология очевидно съдържа противоречия. Става дума за противоречията между духовния инстинкт и волята за власт. Така се появява една нова “артистичност”, предизвикваща перспективите на социобиологията. Социобиологията има идеологически характеристики, които като че ли възстановяват и възвръщат старите митове за откриването на човека, за неговото ново формиране при новите условия. Второто раждане на човека е раждане в технико-икономическите обстоятелства на новата наука – технологията, компютъра, атомната бомба.В резултат възниква въпросът за техническото откритие. Става дума за понятие, което има различни степени, понятие – ансамбъл, в което се намират и архаичните елементи на мита за Прометей, за Фауст и Франкенщайн.
Стремежът на човека към знанието, макар и трудно определим, никога не е спирал. Но митът за Франкенщайн е не само предупреждение, а новата стара реалност, при която живеят много хора. Изпускането на духа от бутилката – при това дух невинаги добър – е показателно не само за философа, но и за поетично настроения съзерцател на света. Метафората на тази сцена включва и неочакваността на бъдещето, и скритата надежда, че случайността може да се окаже благосклонна, и претенциите на едно въображение, което, кой знае защо, намира, че “положението не може да бъде овладяно”. Кристализирането на потребностите в съюз с интелектуалните очаквания са фактори, които невинаги отговарят на социалната ситуация. Факт е обаче, че много преди Джеймс Уат принципите на парната машина са съществували като знание за Херон Александрийски. Изглежда, трябва да се намери мяра за описване трудността на проблема. Машината на Джеймс Уат попада на мястото си и беше потребна, защото служеше за задоволяване не само на интереса, но и на развитието. И днес се говори за иновация – твърде нюансиран термин, който се ситуира в действителност, следваща от икономически детерминанти. Иновацията има и научно значение, защото показва разнообразието на научните открития.
Практическото измерение на техниките и технологиите до известна степен валоризира тези чудовища и неочаквани изненади по пътя на човешкото развитие. Но техниките и технологиите не са само питателната почва, пораждаща чудовища и неприятни усещания. Технологията съдържа и най-често е плод на остроумия, на щастлива случайност, на неподозирани открития, колосален труд, упоритост, стремяща се към заветната цел – с една дума, технологията и светът на технологията са човешкият свят в друго измерение, в което като че ли Битието, Времето и Целта имат друго значение.
“Интелигентната техника”, установена и открита в един момент, започва да “изтрива” мистериите на живота, дори на могъщия, всеобхватния, уникалния живот. Техниката и технологията като че ли редуцират живота, дори човешкия живот, до чиста механичност, целесъобразна рационалност и количествена съизмеримост. Технологията търси и по отношение на човека рав
новесието, за да осигури стабилност, за да премахне дилемите на антропологията, обхванали човешкото тяло. Свободата на индивида, съчетана с военната експлоатация на техниките, е само един пример за странното и неочаквано навлизане в един нов свят, може би неприветлив, но във всички случаи математически аргументиран. Не бива да се забравя и аспектът на опростяването, или по-точно на мнимото опростяване на проблемите, които иска да реши технологията. Последната наистина конструира един свят, но тъкмо тази конструкция навлиза в реалния свят на растенията, на животните и водата. Екологическите проблеми, следващи от икономико-техническата експанзия на човека, стигат до граница, при която експлоатацията на естествената среда просто поражда и социални конфликти. Вън от всяко съмнение е, че чрез технологията човек започва много опасна игра с природата и планетата. Това е игра между живота и смъртта, между здравето и лудостта, между настоящето и бъдещето. Езикът и нормите на тази игра като че ли пораждат трансцеденцията на техниката. Дали пък светът на техниката не е един нов, трансцедентален свят, налагащ поставянето на въпроса за идеал, при това идеал, неминуемо изискващ философска конструкция и етическа потребност?
Индустрията и практиката на техниката са истинското лице на технологията на 20 в. Тя се основава на автоматизма, който предполага серийно производство, а производството сигурно променя мисленето на хората. Мартин Хайдегер нарича технологията “преминаване на границата”. Той поставя ударението върху изменението, развитието. Естествено, че има и други мнения по въпроса. Достатъчно е да си спомним Николай Бердяев. Руският философ съзира в техниката и технологията голямата опасност за свободата на човека и автентичността на неговото съществуване. Според него технологиите създават един нов свят, който не променя към по-добро, а, напротив, руши. Разрушителната стихия на технологиите се изразява преди всичко във възможността да бъдат използвани за насилие. Огромни са възможностите на тирана, използващ техниките и технологиите за поробване на съвременния човек. Най-кошмарен е съюзът между научно-техническите открития и политическата власт на тоталитаризма. Тогава настъпва ерата на ново робство, по-страшно от античното.
Има достатъчно научнофантастични романи и литературни творби, които изразяват двете становища. Достатъчно е да припомним имената на Оруел, Хъксли, Волф, Лем, Баяр. Ако метатеорията на технологията се отрича, защото не може да обясни, а още по-малко да съхрани “естествената природа” и духовния порив, това е, защото дори и тази метатеория приема висшата механистичност да се превърне във върховна виталност. И Хайдегер, и Бердяев съзират в тази теза фатална опасност за суверенната човешка воля и скрито признание за победата на алиенацията. Изводът е, че технологията в съвременния свят умножава двусмислеността и двузначността, така характерни за теоретичната и екзистенциалната философия на 20 в.
Въпросите на технологията намират своето потвърждение в т. нар. технически медицини. Типичен пример е биоетиката, която през последните две десетилетия показва формата на посочената по-горе “технология на границата”. Господството на медицината над съвременния човек стана възможно, защото самият човек се превърна в своя собствена среда, използвайки техниката, за да осигури здравословното си равновесие. От хигиената на храненето до най-сложните операции съвременната медицина е невъзможна без науката и технологиите. Хирургическите и медицинските техники докосват човека в най-невралгичните точки и претендират дори да насочват природата му – като се започне от протезите и се стигне до “бебето в епруветка”. Вече не става дума за моментни хрумвания, а за използването на широкообхватна механичност и техничност, посягащи да трансформират дори генетиката на човека. Като че ли сме на прага на промяната на представата за “нормалния и естествения човек”, като че ли в името на техническия култ към здравето и удължаването на живота човек се отказва от старата религиозност, настояваща за крайността на човешкото битие и за ролята на божията воля в човешкия живот.
Дали днешната технологическа мощ не започва да механизира човека, и то в името на по-доброто бъдеще? Дали не се появяват контурите на един нов морал, твърде далеч от традицията? Дали не трябва да се промени дефиницията на човека в неговото отношение към естествения свят, действителната природа, човешкия живот и дори към представите за живот след естествената смърт? Биомедицинската технология екстраполира нереални мечти на 20 в., пренася ги върху друг план и този друг план е наистина друга философия, по-различна от познатата в началото на века.
Но експанзията на технологията не може да бъде разбрана без развитието и постиженията на информацията и информатиката. Новите пророци на информирането конституират не само съхраняването на паметта, на сведенията, но се стремят и към бързото препредаване и приемане на информацията, засягаща всички страни на социалния и личния живот. Всичко това става с помощта на машини, които смятат, изчисляват, мислят, могат да решават, но и да създават проблеми. Появява се нов език – техническият, напълно самостоятелен и извънчовешки, нечовешки. Винер, Туринг, Фон Нойман са от тази гледна точка автентични представители на философията на кибернетичните машини, които радикализират технологията. Киборгът поставя въпроса за границата между човека и машината. Но този въпрос е пренамиране на стара алтернатива – тотална механизация на функциите или несводимостта на известни човешки характеристики, които избягват цялостната техническа симулация на човека. Разумът, съзнанието, субективността изразяват, както и други философски понятия, човешкия род и човешките характеристики. Но Драйфус мисли, че не е възможно да се реализира цялостно рационалното функциониране на човека. Би могло да му се възрази, че новите мислещи машини преобръщат ценностите. В края на краищата техните решения и дори реакции са крайно индивидуални и невероятно математични, но дали най-добрата информация е най-добрият начин на мислене? Дали “най-благородният” човек ще бъде най-информираният и най-механизираният?
Разбира се, трябва да се предпазваме от формулиране на въпроси, опростяващи и дори подменящи проблемите. Ако се приемат обаче мнения, които следват смисъла на действията, а също и на човешкото тяло, обяснени според техните функции, които са най-необходими, то един философ трудно ще ги приеме. Внедряването на технологията и чрез машините, които мислят, е възможно да бъде опасност, фатална игра на човек със самия себе си и с продуктите на мисълта му. Джон Галбрайт в “Новата индустриална епоха” разкрива глобалните икономически ситуации, които следват от създаването на новите обекти и продукти, на новия език и дори на новата интуиция, принуждаваща човека на бъдещето да мисли вероятно като машините. Това е предупреждение, върху което трябва да се замислим.
В диалозите си “Менон”, “Тимей” и “Държавата” Платон все пак приема, че утопиите могат – да се изразим на модерен език – да бъдат или да станат техно-политически. Техно-политически в значението, че тежестта на управлението и властта се поставя върху неоспоримото, непроменяемото, следователно механичното и автоматично следване на закони и принципи, установени веднъж завинаги. Тогава рационалността и нейната неоспоримост не обвързват ли влиянието си с ефикасност и целесъобразност, подобни на техническите? Автоматизмът във всичките си форми може да бъде квалифициран като монотонно повторение на вече установеното, невъзможност да се предефинират нормите. Автоматът е функционалното понятие, чрез което техниката задълбочава спецификата си в науката за движенията, докато роботът е ергономичното и социалното й измерение. Автоматът и роботът са основата на технологията, но те не могат да не притежават културно-социологически измерения. Може би в наше време техниката, технологията, автоматите и киборгите конституират привилегията ни да се изправим пред ново философско решение на стародавните метафизически опозиции между душа и тяло, човек и животно, природа и култура, живот и материя, теория и практика, рационално и интуитивно и накрая – знание и незнание, които, формулирани във всекидневието ни, търсят нов език и изискват технология, действително трансцедентално открита и критична. Така възможностите априори на разума не могат повече да се прикриват и да стоят настрана от практиката. Тогава не можем ли да приемем, макар и оптимистично, че странният и сложен диалог между знанието и незнанието в наши дни се води и ръководи от “техническото знание”? Този парадокс на нашата цивилизация, непознат за класическата ера на знанието и философията, е тревожно-обещаващ сигнал, че може би ще успеем да решим нещо и някак в началото на двадедесет и първото столетие…
