За мемоарите на един светоглед – АЛЕКСЕЙ БОРОВОЙ
(1875 – 1935)
В Руския държавен архив за литература и изкуство (РГАЛИ) съществува малко изследван фонд на Алексей Боровой. Там изключително място заемат неговите мемоари. Днес името на автора почти нищо не говори на съвременния читател. Между другото Боровой съвсем не заслужава забрава, тъй като без него ще бъде непълна културата на Сребърния век, както и историята на общественото движение.
Алексей Алексеевич Боровой (1875-1935) се е родил в дворянско семейство в Москва. Завършил в 1898 година Московския университет, Боровой, който страстно се е увличал тогава от идеите на марксизма, бил оставен в Университета за научни знания, като човек, проявил големи способности в областта на политическата икономия и историята на правото. Напълно би могъл да се нарече, подобно на Николай Бердяев, „руски романтик от началото на ХХ век“.
Пътуването през 1903 – 1905 година зад граница, където младият приват-доцент е бил изпратен за продължаване на научните знания и събиране на материал за дисертацията му, са се оказали решаващи събития в неговия живот. В Париж през есента на 1904 година той се осъзнал като анархист. Без преувеличение можем да кажем, че Алексей Боровой е станал единственият анархист в Русия след Кропоткин, предложил нова светогледна парадигма на анархизма. Той е философ, опитал се да даде либерален отговор на призивите на катастрофичния ХХ век, и е един от големите мислители на посткласическия анархизъм в Русия. Боровой достига до анархизма самостоятелно, без влияния на външни фактори и странични лица, по логиката на вътрешното си развитие на личността.
Връщането в Русия съвпада с революцията от 1905 – 1907 година. Публичната лекция на Боровой „Обществените идеали на съвременното човечество. Либерализъм, Социализъм, Анархизъм“, произнесена в Историческия музей в Москва, се превръща в легално провъзгласяване на анархисткия светоглед в Русия.
Той чете лекции, преподава и се е ползвал с огромна популярност, оглавил е анархисткото издателство „Логос“, участвал е в списание „Преход“, публикувал е дисертационното си изследване в два тома „История и личната свобода във Франция“, издава „Популярен курс по политическа икономия“, „Революционен светоглед“, пише стотици статии, преводи и рецензии.
Алексей Боровой е уникална фигура. Индивидуалист, но социалист; юрист, но анархист; учен, но антисциентист; мислител, поет на мисълта; активен анархист, но безпартиен човек.
Навярно е трудно да посочим в Русия от онова време, щедро на талантливи и разностранни хора, още един човек, който едновременно да почита Маркс, Ницше, Щирнер, Бакунин и Бергсон, до самозабрава да се увлича от музиката на Скрябин и поезията на Андрей Бели, да пише научни трудове по история, право и икономика и журналистическа публицистика.
Анархист на университетската катедра? Това е почти невъзможно! Или е възможно, но само за късите периоди на революцията.
Съдбата на Алексей Боровой, което е предсказуемо, е на преследван от властта, и при самодържавието, и при болшевишкия режим. Две години той е принуден да прекара в емиграция във Франция, където е чел лекции, издава книга за любимия Париж и изучава философията на Бергсон.
След период на активност, съвпадащ с революцията (1917 – 1922), когато Боровой е бил професор в Московския университет, е оглавявал анархистичните издания „Живот“ и „Зов“, бил е един от ръководителите на Московската федерация на работниците на умствения труд, на Московския съюз за идейна пропаганда на анархизма, издава книгите „Анархизъм“ и „Личността и обществото в анархисткия светоглед“.
През 20-те години на миналия век Боровой работи като икономист и съсредоточава дейността си в музея на Кропоткин, а също ръководи работата на анархо-синдикалното издателство „Глас на труда“. През 1929 година Алексей Боровой е арестуван и изпратен в град Вятка, а по-късно в град Владимир, където почива на 60 години. В залеза на живота на този романтичен епикуреец по неволя се пада да бъде стоик, запазвайки до край човешкото достойнство и верността към неговото обречено дело. През последните години от живота си той създава много философски ръкописи. Сред тях са: „Разговори за живото и мъртвото“, за представителя на философията на живота тази антитеза е основна, а формата на диалог – личностна и предаваща полифонията на живота. Освен това завършва изследването си за философията на Ф. Достоевски.
А сега да се обърнем непосредствено към неговите спомени, озаглавени „Моят живот“. Книгата „Моят живот. Спомени“ обхваща период от 1875 до 1917 година. На обложката има загадъчен надпис: „Том I“, следователно е замислено и продължение. На пета страница е посвещението: „В памет на Пушкин, Достоевски, Бакунин, Скрябин, на когото съм задължен най-много за оформянето на моя светоглед“.
Кога са били написани тези мемоари и какво е послужило за техен извор? Разчитал ли е Боровой книгата му да бъде публикувана в СССР и ако е така, как това се е отразило на текста? Или той се е обърнал в последното си съчинение към потомците, през главата на съвременниците? Да се отговори на това не е еднозначно. Спомените на Боровой са паметник на две епохи: времето, подробно описано в тях и времето в което са създадени, когато виждаме отблясъци на Сребърния век.
Но значението на мемоарите на Боровой не се изчерпват с казаното до тук. Като автобиографични размисли за разгънатия портрет на епохата, те ни дават рядка възможност: да се вгледаме в този исторически период, към хората и събитията с очите на очевидеца да почувстваме сложните и пресичащи се съдби, мотиви и страсти, мечти и идеи. Щастливо и рядко срещано е съчетанието в личността на Боровой – мемоариста: прекрасно образование, всестранна ерудиция, активна обществена позиция, изумителна памет, ярка самобитност, наблюдателността изтънчен психологизъм, вътрешна свобода, широки интереси, общителност, развита рефлексия, мотивираност на учен, изразителност на поетичния език, музикална и ораторска дарба, трудолюбие, невероятна възприемчивост – всичко това прави неговите спомени изключителни по богатството, дълбочината и многообразието си.
За да осмислим по-добре общия замисъл на спомените на Алексей Боровой, трябва да имаме предвид, че по своя натюрел и възприемане на света той е бил романтик и представител на философията на живота. За него животът е стихийна, всеобемаща, творяща, прекрасна и мъдра висша тоталност, примамлива тайна, окончателен съдия и последна реалност. Било му е присъщо ренесансово опиянение от живота и елинско чувство за съдбата. Съдбата като история или народ е един от псевдонимите и хипостазите на живота в творчеството на Боровой с нейния трагизъм, ирония, непостижимост и висша справедливост.
Личността на човека е неделима от същността, загадка, отправен и краен пункт на всички вдъхновения и рефлексии на Боровой.
За Боровой е много важна опозицията „живо – мъртво“. „Живото“ за него се асоциира със самобитността, искреността и творчеството, с бунтарството, жизнелюбието, патоса и празничността. „Мъртвото“ – с лъжата, изкуствеността, песимизма, безличието, инерцията и опортюнизма от всякакъв род.
Още една най-важна категория в светогледа на естета Боровой е категорията празник. Той подробно разказва за празниците от детството си, за празниците в скъпата на сърцето му Франция. За него празникът се отъждествява с доброто и радостта, онтологично – с пълнотата и творчеството на живота, религиозно – със сакралното и неземното, естетически – с прекрасното, възвишеното и одухотвореното, аксиологически – с висшата ценност, като изход от границите, екстаз и комуникация със света и другите хора.
Навсякъде този идеалист търси и намира духа – живия, цялостния, вечно младия, всичко пронизващия и всичко формиращия.
Патосът, една от любимите думи на Боровой, страстта – това е онова, чрез което той възприема всичко на света. Своето пламенно юношеско увлечение от марксизма, първата любов в сферата на идеите, той направо нарича религиозна страст, а и анархизма възприема като познаване на отдавна разбираем и изцяло съзрял в душата му. С пълно право е могъл да каже за себе си онова, което великият Гьоте е казал на недоумяващия кантианец Шилер: „Виждам идеите!“
За основа на личността, подобно на Августин и Бергсон, Боровой е възприемал паметта. Това е още една причина неговата най-добра книга да бъде книгата от спомени. Самият той е притежавал изумителна памет – не само за събития, цитати, детайли, мисли, книги и хора, а най-вече за собствените чувства, преживявания и впечатления. Паметта на сърцето, а не паметта на главата.
Тези особености на светогледа на Боровой са определили спецификата на конструкцията и жанровото своеобразие на мемоарите му. В тях той ярко демонстрира тази аксиома на романтизма, че художникът по-добре и дълбоко познава света, отколкото ученият, най вече особеният свят на човешката душа.
Сред особеностите на светогледа на Боровой, напълно изразени в мемоарите му, е радикалният холизъм, възприемането на света в неделима цялост на всички детайли на универсума и в тяхното художествено възприемане. С това е свързана и друга романтична тенденция – постигането на универсалното не чрез абстрахиране от единичното и персоналното, а чрез потапянето в неговата дълбочина. Именно погледът към света чрез своята личност, което позволява изцяло да се изрази в автобиографията и чрез личностите на стотици хора чрез техните портрети, е най- съзвучен на Боровой. Авторът показва себе си чрез другите, а другите чрез себе си, целият свят се оказва личностно украсен, тайнствен и вълнуващ. През всяка капка вода се вижда безкрайния океан на живота.
Мемоарите ярко демонстрират както богатството на изразителните средства и виртуозността на Боровой литератора, така и широтата на неговата личност и единството на различните му хипостази. Те са дълбинно диалогични и полифонични в сърцевината си и по използваните жанрове. По своето многогласие и характерния за романтиците стремеж към синтез на изкуства и жанрове „Моят живот“ напомня на спомените на Херцен и на романа „Руски нощи“ на В. Ф. Одоевски. Как иначе Боровой би отразил всеобемащото и излизащо на всички брегове тайнство на живота и да проникне в загадката на човешката личност?
В мемоарите си Алексей Боровой демонстрира широчина на възгледите си, способност да разглежда от различни страни обсъжданото явление или персона, като съчетава научния анализ с поетична интуиция, в стремежа не да изгради завършена система или схема, а пределно свободно да изрази своя светоглед. Холизмът не е просто особеност на стила, това е водещ мотив за възприемането на света.
Героите на мемоарите не се превръщат само в типажи, въплъщения и функции на нещо, което не са. Напротив, всеки си остава именно самият себе си и чрез проникването в личностите им Боровой постига нещо общо. Целият свят за анархиста романтик се оказва набор от шифри и символи – прозорец в безкрая.
Портретите в спомените на персоналиста Боровой съставляват повече от половината от текста на книгата. При това нито един портрет не прилича на друг, не е стилизиран и почти не е еднозначен. Той е вярвал, че само личността може да постигне друга личност, само страстта може да опознае страст. Личността с нейното своеобразие, универсалност, противоречивост и неповторимост са в центъра на вниманието в мемоарите. Чрез нея се открива човешкото в човека. Сред пъстрия хаос на изложението и поредицата от портрети и събития прозират рядко назовавани, но непрекъснато обмисляни философски въпроси, над които Боровой е размислял в спомените си. Тези въпроси са взаимно свързани: природата на творчеството като фундаментална самопроява на личността, връзката и противостоенето на личността на обществото, разум и интуиция, еснафството и бунтарството като модуси на човешкото съществуване, възможното и действителното, иронията и властта на съдбата.
Боровой се вълнува най-много от тайната на творчеството, от неговото зараждане, психология и съотношението в него на разумната знание и ирационалното вдъхновение. Вълнува го творчеството при великите и обикновени хора. За него е важно да види у всеки човек онова, което романтиците на XIX век са наричали „живот на живота“ или „душа на душите“. „Душата не те изчерпва, толкова е дълбока нейната мяра“ – това е знаел още Хераклит от Ефес.
За самия себе си, за вътрешния си свят, с преживявания, търсения, мъки и радости Алексей Боровой не пише толкова много. Преобладаващата част от мемоарите му е посветена на неговите размисли на различни теми, портретни наброски и разкази за различни случки. Но във всичко това се усеща неповторимата интонация на автора.
За Боровой вълнуваща загадка е не само личността на другите хора, но и неговата собствена. Възможно е тези спомени да са написани, за да разбере по-добре себе си. Така той е възприел като откровение и анархизма. За Боровой анархизмът е не само социална програма, колкото мащабен светоглед и изповед на собственото житейско credo. Анархизмът му се е открил изведнъж, като осъзнаване на собствения Аз. И отношението на Алексей Боровой към революцията е съзвучно на призива на Александър Блок – „да слуша музиката на революцията“.
Умът често пъти е изоставал след сърцето при Боровой, като е влизал в конфликт с него. Така, въпреки декларативното му осъждане на мистиката, Боровой е бил човек с богат и разнообразен мистичен опит, мистически той е възприемал и природата, и анархизма, и музиката, и любовта. Въпреки провъзгласения материализъм и индивидуалистичен номинализъм, той не по-зле от реалистите-платоници е виждал идеите и улавял интуитивно такива метафизични същности, като народния характер, съдбата, атмосферата на епохата, душата на Париж. Този волунтарист и страстен защитник на правата на личността от посегателствата от страна на обществото, е гравитирал към пантеистичното упоение от живота и историята, които според него ни въздействат и винаги са прави. Цялостен като личност, без да се стреми да създава завършена система, Боровой в качеството си на мислител, е бил твърде противоречив, за него противоречията са били верен признак на жизненост на мисълта. Възможно е да говорим за особения образен свят, за поетиката на езика на Боровой. Речта му е необикновено интонационно разнообразна и изтънчена, изобилства от специфично натоварени препинателни знаци и идиоми.
Към специфичните думи, особено предпочитани от Боровой и изразяващи неговия светоглед са например тези: еснафство, патос, творчески екстаз, напоен, приповдигнат, даровит, продуктивен, празник, знаменитост, изкачване. Редовното им повтаряне и съчетаване спомагат на читателя д навлезе в света на авторската поетика.
автор на представянето: доц. д.ф.н. д- р Димитър Мирчев
