Цветана Георгиева: Ролята на Интернет и социалните мрежи при “Twitter” революцията в Тунис

andreas-franke-52

The role of the internet and social networks in “Twitter” the Tunisian Revolution

Tsvetana Georgieva

The “Jasmine Revolution” was happening live in front of monitors and phone screens in every corner of the planet, but neither the change it brought nor the people who had achieved it were virtual but rather real. In fact, it was a successful coup, revolt or rebellion against President Ben Ali’s longstanding leadership. In the other countries, the “wave of change” simply replaced a hateful establishment with new and even controversial leaders, but in practice did not change either the state structure, the social order or the economy, as in the case of the symbolic revolutions in history – the Bourgeois Revolution in France, a The Red revolution in Russia, the fall of the Iron Curtain in Eastern Europe. Such comparisons are not just overly exaggerated but also methodologically incorrect. We put the political assessment of Tunisian events in the background because another stole the show, as it strenuously imposes itself on us, it’s the World Network. Its contribution to the inclusion and mobilization of a large number of people is indisputable, but was the Network the main character, because of who the democratic impulse in Tunisia was successful?
Keywords: internet, social networks, Twitter, revolution, Tunisia

През 2010 г. международната неправителствена организация „Репортери без граници“ поставя Тунис в червената графа „Враг на интернет“. Едва ли тогава някой е предполагал, че тъкмо виртуалната мрежа ще стане ракета-носител на един исторически процес. За по-малко от месец невиждана протестна вълна сваля от власт президента Бен Али, въпреки дългогодишното му управление без истинска опозиция и лоялните репресивни служби. Нещо повече, падането на авторитарния режим бе категоризирано като първата успешна “Twitter революция”.

Няколко месеца по-късно малката ислямска държава запали искрата на прочутата „Арабска пролет”. С това популярно прозвище бяха отразявани и коментирани драматичните събития в региона, катурнали три десетилетни режима и разпалили мащабни протести в редица държави, които не стихват и днес. Причината: ключов фактор в протестите за демократизация бяха интернет и съвременните комуникационни технологии. Магическата пръчица бе приписана с лекота на социалните мрежи заради възможността на потребителите да споделят и разпространяват в реално време информация, снимки и видеоклипове.

„Жасминовата революция“ се случваше на живо пред монитори и телефонни екрани във всяко кътче на планетата, но нито промяната, която донесе, нито хората, които я постигнаха, не бяха виртуални, а съвсем истински. Всъщност, това бе по-скоро успешен преврат, пуч или бунт срещу дългогодишното управление на президента Бен Али. В останалите държави „вълната на промяна“ просто замени една омразна върхушка с нови и дори спорни лидери, но на практика не промени нито държавното устройство, нито социалния ред, нито пък икономиката, както при знаковите революции в историята – Буржоазната революция във Франция, Червената революция в Русия, падането на Желязната завеса в Източна Европа. Подобни сравнения са не просто силно преувеличени, но и методологически неправилни. Политическата оценка на тунизийските събития оставяме на заден план, защото друг открадна шоуто, както усилено ни се натрапва, това е световната Мрежа. Нейният принос за приобщаване и мобилизиране на голям брой хора е безспорен, но Мрежата ли бе главният герой, заради когото демократичният порив в Тунис се увенча с успех?

Въпросът е особено актуален и разискван, а значимостта на темата е вън от всякакво съмнение, защото със сигурност по подобен начин ще се развиват обществените движения за в бъдеще. Основният сблъсък е между т.нар. кибер утописти, които смятат, че мрежата ще помогне за възтържествуване на свободата във всичките й измерения, и т.нар. кибер скептици, които виждат не светлина в тунела, а тотално подчинение и контрол над виртуалното пространство от страна на правителствата.

Станахме свидетели на качествено нов, бърз и в крайна сметка, победоносен начин за канализиране на обществено настроение, реакции и недоволство, включително до масови протести и безредици. Неслучайно някои изследователи започнаха да говорят и за следваща фаза в развитието на демокрацията – т.нар. електронна демокрация. Доколкото това е още далечна перспектива в полезрението на мислители-теоретици, Тунис първи успя в своята революция, както условния ще наричаме събитията там.

Дали наистина един микроблог може да победи един диктатор или е налице пореден мит?

Без да отричам ролята на новите медии в събитията, смятам, че „Жасминовата революция” е поредният пример за склонността на съвременните технологии да се приписва утопията за политическа промяна.

Защо Тунис? Малката арабска държава не бе просто фон на драматичните събития или пасивен свидетел на триумфа на новата революция. Както подобава на един авторитарен режим, неговите институции действаха силово и дадоха отпор на общественото недоволство. Въпреки всичко, Тунис се превърна в прецедент, в първия успешен пример на т.нар. Революция 2.0. Но събитията в Тунис, както и данните за нивото на разпространение на интернет, профила на потребителите и локалното разпределение на достъпа до глобалната мрежа, сочат, че тунизийците разчитаха далеч не само на Twitter в своята борба. Да, Twitter безспорно бе много силен, но не и единствен фактор. Последното се потвърждава от промените, които държавата преживява страната след падането на Бен Али и, разбира се, последвалото „отваряне” на интернет пространството там.

„Арабската пролет“ или неочакваната „вълна на промяната“ в региона

От десетилетия Арабският свят не е преживявал по-вълнуваща и мащабна промяна в сравнение с протестните вълнения, започнали през 2011 г. От Тунис до Сирия и от Египет до Йемен, „Арабската пролет“ изненада не само политици и анализатори, но и огромен брой хора (зрители) по целия свят, които следяха развоя на събитията в реално време. „Ефектът на доминото“ доведе до краха на трима диктатори и техните строги режими, отприщвайки първи опит за демократично прохождане в Тунис, Либия и Египет. Всичко това се случи с решаващата роля на интернет, което накара мнозина да провъзгласят успеха на революцията от ново поколение.

Революция 2.0, чийто първи предвестници се появиха още в началото на новото хилядолетие, официално записа в историята първа победа. Това стана на 14 януари 2011 г., когато дългогодишният президент на Тунис Зин ал-Абидин Бен Али подаде оставка и избяга от страната, притискан от невиждан уличен натиск, заплатен с цената на 220 човешки живота. Недъзите на неговото управление, изродило се в цензура, корупция и бедност, и отпорът срещу тях бяха както популяризирани, така и организирани чрез интернет, разбира се, с водеща роля на социалните мрежи и блоговете.

Без тяхната поразителна всеобхватност, динамика и прямота, навярно много по-малко хора щяха да разберат за саможертвата на обикновения продавач на плодове Мохамед Буазизи от град Сиди Буазид, който на 17 декември 2010 г. се самозапали, отчаян и обезсърчен от репресиите и бедността. Недоволството се разрасна и бързо успя в Тунис, поради което държавата се сдоби с прозвището „Бялата лястовица“ на революцията в региона. Всяка снимка от протестите там бе споделяна и коментирана, всеки глас можеше да бъде чут, а някои активисти стигнаха и до ефира на световните медии. От една страна, това бе естествено и логично, но от друга – неочаквано заради скоростта и мащаба си. И така се роди митът за „Twitter революцията в Тунис“, а след него – “Facebook революцията в Египет“.

Тези вече утвърдени и силно популярни термини са по-скоро плод на журналистически жаргон, на стремеж за внасяне на още драматичност в барутливата и размирна „Арабска пролет“. Неслучайно като нейна аналогия, предшественица или вдъхновителка бе сочена Източна Европа през 1989 г. Терминът „революция” обаче означава радикална смяна на обществения и политически модел, ако щете и преустройство на икономиката, а не просто катурване на едно управление или държавен лидер. Доскоро подобна регионална трансформация се възприемаше като невъзможна в Арабския свят поради културни и исторически причини, а демокрацията – като противоречие на ислямската държава, където властват култът на личността и законите на религията.

Династичните режими, често подкрепяни от Запада, са в симбиоза с армията и тайната полиция, монополизирайки употребата на насилие, следенето на инакомислещите и медийната цензурата. Те дълго време правеха незначителни отстъпки за усмиряване на масите, но това далеч не означаваше, че хората са се отказали от демокрацията. Заблуда бе, че в Арабския свят няма гражданско общество или, ако има – че е разпокъсано и слабо. То тлееше, скрито във виртуалното пространство. Ето защо прогнозирането му бе почти невъзможно.

Не трябва да се забравя, че Тунис е своеобразно изключение в Арабския регион – тя е светска държава с малка територия и население, относително висок БВП, здрави връзки с някогашния си колонизатор Франция. Имайки покровителството на Запада, авторитарният режим си позволяваше „отваряне”, докато в Египет това не бе възможно поради опасенията, че всяка политическа реформа може да изтласка ислямистите на преден план. Единствено в „новия“ Тунис демократичните институции успяха да заработят постепенно, докато в Египет, а също и отчасти в Либия, продължават конфликтите и разделенията за новото държавно устройство, които могат да завършат дори с възкачването на нов диктатор на власт.

Арабската версия за извоюване на свобода и справедливост съдържа една качествено нова разлика – нейната победоносна „ракетата-носител“ бе Интернет. И най-вече – осъществената от него глобална промяна в комуникацията. Разговорът за несправедливостта на системата и нуждата от промяна започна далеч преди смъртта на Мохамед Буазизи. В продължение на години блогосферата в Тунис гледаше с критичен поглед към режима и често единствена съобщаваше за неговите престъпления. Тя се превърна в отделен новинарски канал, трибун на критичното мислене, медия на забраненото, въпреки жестокия филтър над информацията в интернет. И далеч преди Буазизи да сложи край на живота си, блогърите говореха за „революция“. Когато първите вълнения в края на 2010 г. станаха факт в Тунис, Twitter и Facebook вече бяха набрали популярност и съвсем естествено концентрираха недоволните и активистите в няколко големи групи.

Прославата на социалните мрежи стигна до необичайни висини, особено в западните медии. Толкова далеч, че дори Уаел Гоним[1], изпълнителен директор на Google за региона, похвали преките си конкуренти, заявявайки пред CNN: “Ако искате да освободите едно общество, просто му дайте интернет Ако искате да разберете какво предстои в Тунис и Египет, просто попитайте Facebook”. Този емоционален изблик дойде на 11 февруари 2011 г. – денят, в който египетският президент Хосни Мубарак подаде оставка. Думите на Гоним, който междувременно бе арестуван от египетската полиция, са показателни за огромните надежди за демократизация на арабските общества. Но те са показателни и за непосилните очаквания, с които бе натоварен Интернет – да направи политически пробив в държави с авторитарно управление, патриархални общества и консервативен ислям.

Тримата големи – Facebook, Twitter и YouTubе

От цялата съвкупност на социални мрежи и платформи за споделяне на съдържание, действащи и на световно, и на локално ниво, съвсем основателно може да отличим три лидера, „тримата големи“ в интернет пространството – Facebook, Twitter и YouTube, които обхващат огромна аудитория, притежават ориентирани към потребителя функции и лесни инструменти не само за развлечение и бизнес, но и за бърза комуникация между огромен брой хора.

Тази функция обаче арабските народи осъзнават на по-късен етап. Както отбелязва Евгени Морозов, интернет е средство на глобализацията, която отваря портите на консуматорството в арабските държави. Възхвалявана и критикувана, тя е могъщ процес, който не може да бъде спрян, въпреки строгите регулации. Във виртуалното пространство народите се отварят, културите се срещат, проблемите се обсъждат. Привлекателността на социалните мрежи за аудиторията се дължи и на факта, че дори човек със скромни или никакви компютърни умения може доста успешно да ги използва.

През 2010 г. Facebook е вторият най-популярен сайт за потребителите на Google от Арабския свят, точно както и в останалата част на света. Най-яркият пример е изключително популярната група „We are all Khaled Said[2]“ в памет на историка Халед Саид, пребит до смърт от египетската полиция в Александия заради това, че макар и да няма изразени политически пристрастия, Саид публикува в интернет видеоклип с полицейски произвол. Групата иззема огромна част от кибер активизма от началото на вълненията в Египет, но е закрита, тъй като неин инициатор е потребител с ник Еl Shaheel, а не с истинско име. В момента тя е възобновена и включва над 330 000 души. Режимът на Мубарак си позволи да блокира достъпа до Facebook за пет дни, през които силите за сигурност арестуваха и упражняваха насилие върху десетки блогъри, сред които и цитираният в първа глава Уаел Гоним. През цялото това време площад Тахрир остава окупиран, като голяма част от недоволните признават, че са се страхували да се приберат, за да не бъдат арестувани.

През 2011 г. най-популярната дума в микроблога Twitter e #Египет. С хаштаговете #Tunisia, #Sidi Bоuzid и #Buazizi светът научава какво се случва в Тунис. Както медиите, така и интернет е обект на строг контрол от страна на арабските правителства. В Саудитска Арабия, например, също имаше опит за организиране на протести по интернет на 11 май 2011 година, но полицията успя да саботира акцията още в зародиш, арестувайки онлайн активистите и предупреждавайки обществото да не застава срещу монархията. В Либия интернет бе изцяло блокиран за граждански достъп по време на гражданската война срещу Муамар Кадафи.

В Тунис при управлението на Бен Али, Министерството на телекомуникационните технологии е държавният монополист върху мобилните и интернет услуги. Политиката му се осъществява пряко от Тунизийската интернет агенция, срещана в блоговете под псевдонима „Ammar 404“. Тя разполага със специален софтуер, наречен “SmartFilter[3]”, за да ограничава достъпа до определено съдържание в киберпространството.

По време на най-масовите протести, където се събират около 100 000 души, правителствените сили арестуват блогъри, подозирани в подривна дейност.

Клеймото „Twitter”

Всички нови революции, бунтове и социални движения малко или много биват „рамкирани“ от медиите с определени нарицателни. Пречупването през медийната призма може да набеди едно движение за провалено, успешно, загинало, маргинализирано и прочее. Същото важи и за “Twitter революцията в Тунис“ – поредният етикет, който събитията там получиха след досега им със световните медии.

Как една кауза се комуникира от активисти и от медии? Възгледите им могат доста да се различават, както е и в настоящия случай. Докато активистите определят движението по свой начин, както тунизийците изтъкват своята „Революция на достойнството“, в крайна сметка медийното клеймо се оказва с по-голямо влияние.

Твърдението, че вълненията в Тунис са “Twitter революция” на практика поставя социалните медии над най-важните участници в процеса – обикновените тунизийци. Действията им са омаловажени и оставени на заден план за сметка на първостепенното значение, придавано на социалните мрежи. Тук отново се връщаме до теорията, че неразбиращият арабите Запад ще се опита, неволно или целенасочено, да се превърне в техен освободител чрез изобретените от него технологии. Това, разбира се, малко или много съответства на термина “Twitter революция”, който предлага и внушава, че без Twitter тунизийците все още щяха да бъдат управлявани от Бен Али.

Докторантът Мериам Есегхайер от Университета в Коркордия, Канада, направи проучване[4] върху 50 участници в тунизийската съпротива, за да разбере как те гледат на клеймото “Twitter” и как са използвали социалните мрежи по време на събитията. Целта й е да проучи влиянието на бурния политическият климат по това време върху използването на неформални мрежи в интернет. Тя изхожда от популярната теория, че в Арабския свят новите медии и интернет са един своеобразен “медиен пашкул”, който може да роди обществен процес на демократизация поради репресиите върху свободата на словото в традиционните медии. 20 души от анкетираните са били в Тунис по време на революцията, а останалите 30 – извън страната, включително в Квебек, Онтарио, Сенегал, Саудитска Арабия и др. 31 от участниците са мъже, а 26 от общия брой са на възраст между 25-34 години. 15 на попадат в графата 35-54 години, а седем са с 55-годишна възраст и нагоре. Макар тези данни да не са представителна извадка за всички тунизийци, те показват различните гледни точки на тези, които са живели в Тунис по време на революцията, и на тунизийци извън страната.

Значително мнозинство от тях са ползвали Twitter, Facebook, Skype, мобилни телефони и други социални медийни платформи преди революцията, за да обменят информация, да бъдат в контакт със семейството си и да получават нецензурирани новини. По време на революцията участниците споделят за повишеното използване на социалните мрежи по няколко причини – събиране на достоверна информация, включително снимки и видеоклипове от протестите, комуникация с близките и мобилизация на гражданското общество за отпор на режима.

Някои от анкетираните признават, че първоначално са се ограничавали само с гледане на съдържание от други потребители, без да го споделят в профилите си, тъй като са се страхували от тайните сили за сигурност на режима. Ескалацията на протестите подействала положително в тази насока, като значителна част от респондентите добили повече увереност да бъдат по-активни и смели в Интернет. Съществена роля за това пречупване има и нещо, което няма как да съществува в социалните мрежи – чувството за общност, което се развива с нарастващата видимост на протестите. Именно това, според заключенията на Есегхайер, е било крайъгълният камък на тунизийския успех срещу диктатурата. Усещането за общност и сплотеност най-добре личи от площадите и кървавите опити да бъдат опразнени от демонстранти, което изпълва немалка част от тунизийците с национална гордост.

Социалните мрежи не са единствено средство за набавяне на нецензурирани новини, става ясно още от проучването. Сведения се черпят от телевизиите Ал Джазира, Ал Арабия, френската France 24, ВВС и други световни медии, където събитията се отразяваха под формата на “Twitter революция“. Като цяло анкетираните са съгласни да се легитимира ролята на социалните медии в протестното движение, но не и да им се позволи да засенчат другите фактори, които го направиха възможно. Според тях ролята на социалните мрежи е важна, но тя не бива да определя тунизийската революция, тъй като би подменила истинските й герои – хората. По-голямата част от респондентите не се чувстват част от „Twitter революция”, въпреки че признат ролята на социалната платформа, най-вече за катализиране на масовото недоволство до уличен натиск срещу режима. Ето защо предпочитат термина „Революция на достойнството“.

По думите на д-р Тарак Баркави[5]: “Чрез своите технологии Запада представя сам себе си като истинския деятел на бунта. Този прочит е част от колониалната приказка, в която белите мъже носят отговорността за взаимното свързване на света, като го колонизират отново чрез икономически теории, финанси и изобретяването на комуникационните технологии“[6].

“Никой от хората, с които говорих днес в Тунис, не спомена нито Twitter и Facebooк, нито WikiLeaks. Всичко беше само за безработица, корупция, насилие”, написа в социалните мрежи Бен Ведеман[7], специален пратеник на CNN в Тунис. Подобна е и позицията на колегата му Дан Мърфи, който обобщи мнението си в статия за „Christian Science Monitor: „Жасминовата революция в Тунис се задвижва от плът и кръв, от място, а не защото WikiLeaks или някой друг сайт разкри на тунизийците истинското лице на правителството, с което живеят цял живот“.

Така или иначе, подобна голяма политическа промяна като случилата се в Тунис, трудно зависи от един единствен фактор, бил той и последен писък в информационните технологии.

За по-малко от месец и половина, макар и изненадващо за мнозина, Тунис се раздели с едно авторитарно управление, разядено от корупция, цензура и социално неравенство. С цената на 340 човешки живота. Саможертвата на Мохамед Буазизи взриви отдавна трупаното отрицание към несправедливостта, икономическите трудности и ширещата се безработица, особено сред младите хора. Мотивите за смъртния му акт бяха точно такива – бедност и държавен произвол. По същество „Жасминовата революция в Тунис”, кръстена на цветето-символ на малката арабска страна, избухна като социално движение на младите, образовани, активни, но бедни тунизийци.То много бързо прерасна в политическа съпротива срещу установения 23-годишен ред на управление.

Интернет и социалните мрежи изиграха несъмнено решаваща роля за успеха на „Жасминовата революция на достойнството. С тяхна помощ противниците на режима успяваха да дават гласност на неговите пороци и престъпления, да обсъждат какво трябва да се промени в родината им, да се сплотяват около това и да се мобилизират бързо за демонстрации. Тези възможности, предоставени най-вече от социалните мрежи и новите медии, успяха да се изплъзнат от хватката на държавната цензура. Събитията се подготвяха отдавна виртуално, но се случваха съвсем

наистина по улици и площади. Това не може да бъде отречено.

Клеймото „Twitter революция” обаче е нес

праведливо преувеличение на съвременните информационни и комуникационни технологии, тъй като сами по себе си те не са единствено и достатъчно условие за наличието на революция. Това е опасна генерализация, която подценява ролята на гражданското общество, традиционните медии и упорството на протестния напор в Тунис. Бен Али бе свален точно заради това – единство и непримиримост.

Истината е, че дългогодишният диктатор бе замислил плавно оттегляне от политиката за сметка на синовете си, но нямаше как да предвиди, че армията ще мине на страната на протестиращите, партията му ще се разцепи и ще бъде забранена, а недоволството по улиците ще стигне невиждан брой от 100 000 души. Нямаше как да предвиди, че социалните мрежи и сателитната телевизия ще покажат точната диагноза на режима му. Нямаше как да предвиди, че ядрото на съпротивата, съставено от млади и гневни тунизийци, няма да притихне след паническото му бягство. Или поне не се способен да предвиди всичко това. Вероятно тази стратегическа грешка се дължи на продължителното изграждане на „илюзията Тунис“ като модел на подражание в Арабския свят. Една приятна опаковка на една загниващата и обедняваща държава не би могла да я спаси.

Технологията, сама по себе си, никога не е била единствено и достатъчно условие за социално недоволство. Напротив – тя просто улесни и окрили тунизийците в техния демократичен порив. Те сами – храбро и с риск за живота – изковаха своята промяна. „Twitter революция” в Тунис има точно толкова, колкото във Франция имаше Печатарска революция или в бившия Източен блок се състоя революция на принтерите и факсовете. Този термин бе създаден в западните медии, където аудитория охотно го прие и възпроизведе до степен на превръщането му в изначална истина. Заговори се за освобождаваната сила на Интернет. Сигурно подобни стереотипи за изключителност са налагани върху всички „революции“, но наличието им, както е доказано в исторически план, е сложна комбинация от фактори с различна тежест.

Но липсват достатъчно данни, че именно Twitter е двигателят на този процес. Вероятно никога няма да бъдат намерени. Да, социалната мрежа е популярен и често използван канал, но не е единствен. Години преди това тунизийците започват да говорят за проблемите на режима в блоговете. „Нека не се заблуждаваме – това все още е много малка аудитория от по-образовани и технически грамотни хора, интересуващи се от външната политика. Обзалагам се, че 90% от потребителите на Twitter не са такива“, писа Евгени Морозов по повод на високопарните оценки за групата #SidiBouZid. Нещо повече, не липсват и мнения, че съпротивата срещу Бен Али така или иначе щеше да се случи, дори и без съществуването на Twitter и Facebook. Тоест, просто щеше да се използва друг канал за координиране и мобилизиране на недоволството, въпреки че предимствата на социалните мрежи в това отношение са безспорни.

Недооценена е и ролята на телевизия Ал Джазира, която разнесе новините за драматичните събития до най-отдалечените краища на Тунис, където населението не е нито толкова богато, нито толкова образовано, за да има достъп до световната мрежа. И до съседните държави, където „Арабската пролет“ имаше ефекта на доминото. Една от препоръките на настоящата магистърска теза е за допълнително изследване на пипълметрията и аудиторията на Ал Джазира. Защото по същата логика съчетанието “Twitter революция в Тунис“ би могло да бъде променено на „Ал Джазира революция в Тунис“.

Да, Тунис определено е различна страна, защото тези, които бяха активни в интернет, излязоха и на улицата. А можеше съпротивата да остане само виртуална, както се е случвало в много държави по света по много различни конфликтни линии. Тогава вероятно нямаше да говорим за “Twitter провал“, след като предишните “Twitter революции“ в Молдова, Иран и Азербайджан просто се оказаха навременно смазани от режимите, а ядрото им – разгонено с арести и репресии. По същата логика няма провал, когато 50 000 души подкрепят някоя кауза в социалните мрежи, а реално да демонстрират в нейната защита по уличите излязат десетократно по-малко. Социалните мрежи не могат да принудят никого да протестира, камо ли излагайки се на смъртна опасност.

Прави впечатление и фактът, че повечето анализи върху „интернет събитията“ в Тунис се концентрират не толкова върху създаването на съдържание, свързано с вълненията на улицата и техните причини, колкото с получаването на такова. Основен обект на анализ са трафичните данни от интереса и споделянето на статуси, постове, снимки и видеоклипове, докато създаването им сякаш е пренебрегвано. Това също би бил интересен обект на анализ – чии tweet-ове и клипове се конвертираха масово до публикуването им в световните медии, както и колко често ставаше това.

1ytbuyptunuqdm5exgdrmea-1

Друг подценен фактор са самите протестиращи. Немалко блогъри и активисти в социалните мрежи пишеха на френски и английски език, което направи представяната от тях информация достъпна в много по-голям, дори световен мащаб, въпреки първоначалното летаргично отношение на световните медии към събитията в Тунис. По време на самите протести – реално и на живо – хората разказват как са обменяли информация, раздавали са брошури с указания как да се пазят от обсега на тайната полиция и държавния контрол, обсъждали са в каква посока трябва да се развива страната, след като Бен Али си отиде. Тази дейна част от протестиращите до момента попада основно във фокуса на вниманието, но заслугата не е просто тяхна. Тя е на цялото тунизийско общество – от фермера в планината до интелектуалеца в столицата, които пренесоха съпротивата от малкия град Сиди Буазид в цялата страна.Нещо повече, в „арабското“ киберпространство също има популярни блогове и мрежи, които се радват на немалък интерес. Това също е една подходяща бъдеща тема на анализ.

Неизследван фактор остават и тунизийските дисиденти зад граница. А те са също толкова важни, колкото и протестните тълпи. Същото важи и за опозиционните партии, включително ислямистите, които напълно отсъстват в повечето анализи по тази тема. Те не бяха изпаднали в зимен сън, както едва ли не се подразбира, напротив – партиите също бяха активни участници в революцията, преследвайки собствените си цели след изборите.Вместо това обаче, когато се спомене Тунис, веднага се сещаме за “Twitter революцията в Тунис“. Етикет, който предполага лесно запомняне и бърза индексация в Google, но подвежда. При това – масово, въпреки че към момента на революцията едва 16% от тунизийците имат акаунт в социалната мрежа. Нарочно или не, това нарицателно обслужва пряко интересите на Вашингтон в региона, където САЩ отдавна се опитва да наложи интернет и социалните медии като средство за промотиране на демократични ценности и свободи. Разгледаните в първа глава примери с

Азербайджан и Иран са също опити в тази посока, колкото и това да звучи като теория на конспирацията. Дори да не стана дума за подобни подмолни схеми за световно влияние, най-малкото различните социални мрежи и медии представляват най-вече икономически гиганти, които се конкурират и сблъскват челно в киберпространство, независимо дали във Великобритания, Индонезия или Саудитска Арабия, например. Това предполага истински лов на потребители и придаване на важност, което митът за успешната и първа “Twitter революцията в Тунис“ пряко обслужва. Тук обаче те надцениха възможностите си. Защото те не предизвикват революции. Вероятно само им помагат да се случат. И нищо повече.

Ето защо случаят със „Жасминовата революция на достойнството“ в Тунис

е толкова важен – неговият прочит все още се мисли в университети, столици и големи Интернет корпорации. С него ще се търси отговор на големия въпрос притежава ли Интернет способността да „освобождава“ нациите от диктатура, да „рекламира“ демокрацията в авторитарни държави. Спорът не е от сега, а Интернет е само най-новото му проявление, както преди това такива бяха сателитната телевизия, телефонните и сателитните комуникации. За обикновените жители на Тунис подобна дилема няма. Те победиха, но тепърва има да печелят мечтаните демокрация, свободата, справедливост, разделение на властите, плурализъм на мненията. Революцията още не е приключила, но първата крачка вече е извървяна. Колкото до Twitter и останалите социални медии, те ще продължат да бъдат един от каналите, чрез които тунизийците ще коват новото си бъдеще.

Литература:

A. Comninos – „Twitter revolutions and cyber crackdowns. User-generated content an social networking in the Arab spring and beyond“, Association for Progressive Communications (APC), 2011
L. Sadiki – „Political Liberalization in Bin Ali’s Tunisia: Façade Democracy’, 2002

http://www.social-sciences-and-humanities.com/PDF/facade-democracy.pdf

F. el-Issawi – „Tunisian Media in Transition“, 2012

http://carnegieendowment.org/2012/07/10/tunisian-media-in-transition/co12

M. Esseghaier – „Tweeting Out a Tyrant:” Social Media and the Tunisian Revolution“

http://wi.mobilities.ca/tweeting-out-a-tyrant-social-media-and-the-tunisian-revolution/

M. Paradiso – “The Role of Information and Communications Technologies in Migrants from Tunisia’s Jasmine Revolution“, 2013
Durac, Cavatorta – „Strengthening Authoritarian Rule through Democracy Promotion? Examining the Paradox of the US and EU Security Strategies. The case of Bin Ali’s Tunisia, 2009

http://doras.dcu.ie/481/3/british_jour_midd_east_studies_2009.pdf

S. Khamis, K. Vaughn – „Cyberactivism in the Egyptian Revolution: How Civic Engagement and Citizen Journalism Tilted the Balance“, 2011

http://www.arabmediasociety.com/?article=769

H. Johnston – “States and Social Movements”, 2011

http://www.google.bg/books?hl=bg&lr=&id=6J17ksCiRHEC&oi=fnd&pg=PR6&dq=Hank+Johnston+%E2%80%93+States+%26+Social+Movements+%282011%29&ots=J6_F2jgE20&sig=q-50l80j0UkxOrgWuDpnMDnLZG0&redir_esc=y#v=onepage&q&f=true

M. Samuel – “The Egyptian revolution, Al-Jazeera, Twitter and Facebook”, Leiden University, 2012

https://openaccess.leidenuniv.nl/bitstream/handle/1887/19388/MIRD%20Master%20Thesis.pdf?sequence=1

А. Hijjawi – “The Role of Al – Jazeera (Arabic) in the Arab Revolts of 2011”, Heinrich Böll Stiftung, 2012

http://www.ps.boell.org/downloads/perspectives_02-10_aref_hijjawi1.pdf

М. C. Paciello – “Tunisia: Changes and Challenges of Political Transition“, 2011, Mediterranean Prospects, ЕU

www.ceps.eu /ceps/dld/5632/pdf‎

J. B. Alterman – „The Revolution Wii Not Be Tweeted”, 2011

http://csis.org/files/publication/twq11autumnalterman.pdf

„OSINT and the Revolutions in Tunisia and Egypt”, Texas A&M University, 2011

http://bush.tamu.edu/capstones/mpia/Absher_Spring2011.pdf

Arab World Internet Institute, „The internet: catalysing a leaderless revolution“, 2011
J. Dean – “Why the net is not a public sphere”, 2003
L. Dahlberg- “Computer-mediated communication and the public sphere: A critical analysis”, 2001
Z. Baber – „Engendering or endangering democracy? The Internet, civil society and the public sphere”, 2002
OpenNet Initiative

https://opennet.net/research/profiles/tunisia