QUO VADIS HOMO TECHNICUS?

Quo vadis Homo Technicus?

Силвия Минева*

Резюме: Статията разглежда парадоксална съдба на човека като HOMO TECHNICUS, необратимите ефекти на технологичния прогрес и предизвикателствата, пред които той изправя мисленето ни за човешката идентичност, ценности и цели в плана на бъдещето, което вещае той за човека като природно, социално и морално същество.

Ключови думи:Homo Technicus, прогрес, идентичност, ценности

Известна максима гласи, че най-бързото нещо на света е мисълта. Днес сме по-склонни от всякога да очакваме тази бързина от „умните” технологии, чиито възможности превъзхождат  вече многократно  не само физическите човешки качества, но и редица от интелектуалните ни способности като събирането и обработката на големи масиви от данни, самообучение,  идентификация на обекти и лица и др. Сега тези технологии са на път да ни конкурират и изпреварят и в други области на интелигентното поведение като  аргументираното участие в дебат и разрешаването на комплексни, привидно абстрактни проблеми и процеси, имитирайки дейността на човешкия мозък.

Въодушевени от тази перспектива, поръчители, създатели и разпространители на технологии промотират усилено техническите иновации и тяхното масово възприемане и използване в глобални мащаби във всички сфери на стопанския, обществен и частен живот на хората и техните общности –политически, икономически, културни. Целта обикновено е една и съща – всичко да става по-бързо, по-лесно, по-ефективно, с минимален разход на ресурси и максимален резултат, независимо дали става дума за банкови операции, таксиметрови услуги, медицински интервенции, туристически пътувания или училищно образование, военновъздушно разузнаване и улично видеонаблюдение. Така в центъра на вниманието  на специалисти и бизнесмени от IT сектора застава технологичното ускоряване на  процесите по  взимане на решения и съкращаване на времето, средствата и усилията за тяхното обмисляне, формулиране и реализиране. Заедно с това обаче се намалява и възможността за упражняване на практическата мъдрост,  необходима за моралните ни преценки, от които зависи както отговорността за взетите решения, така и стратегическата  визия за бъдещето  като  различни сценарии за него, според които се взимат и решенията.

Обратно пропорционално на тази възможност расте друга, която коментира специално експрезидентският съветник по сигурността на САЩ  – Х. Кисинджър. В своя статия с впечатляващото заглавие и подзаглавие „How the Enlightenment Ends. Philosophically, intellectually—in every way—human society is unprepared for the rise of artificial intelligence”, излязла наскоро в известното американско издание за литература, култура и политически науки The Atlantic.[1] Той забелязва, че експоненционално растящата способност на интелигентните технологии, в частност на ИИ, да се учи по-бързо от хората предполага също така  експоненциално ускоряване и на процеса на проба-грешка, по който обикновено се взимат човешките решения, а следователно и на по- чести и по-големи грешки от човешките.

Нарастващата изчислителна мощ и скорост на обучение обаче не е единственото съмнително превъзходство на свръхинтелигентната технология. В същата връзка много по-смущаващ изглежда друг риск, за който предупреждава бившият държавен секретар – възможността за погрешно интерпретиране на човешките инструкции поради невъзможността за контекстуално възприемане и обяснение на реалността, респ. за обосноваване на решения, от технологии, базирани изключително на математически интерпретации на наблюдаваните в нея данни. Нещо повече, днес сме свидетели на безпрецедентно запаметяване и изчисляване, което е на път да измести човешкото мислене и познание и да обърне Просвещенската традиция, чиято философия формира модерния ред на обществото като основан на Разума. Този ред сега, предупреждава Кисинджър, се променя из основи под влияние на още по-мащабната технологична революция, чиято кулминация може да бъде „един свят,  разчитащ на машини, задвижвани от данни и алгоритми, и неподвластен на етични или философски норми.”[2]

Но  наблюдения и предупреждения като тези на Кисинджър бледнеят и често остават незабелязани на фона на оптимистичните технократски визии  за множеството ползи и придобивки от технологичния напредък като по-бързи и точни бизнес анализи за по-ефективно управление на финанси и  максимизиране на печалбите за компаниите, по-безопасни и евтини транспортни услуги и комуникации, по-прецизно диагностициране  в медицината, по-голяма сигурност и защита на киберпространството,  добиване на чиста енергия и преодоляване на последствията от климатичните промени  и др. В резултат на това в сянката на впечатляващата мощ и експоненциалното технологично развитие остава „Фаустовската сделка”, която представлява всяка технологична промяна,  защото технологията не само дава, но и отнема, при това не винаги в еднаква степен, така че с всяка нова технология в живота ни нахлуват предизвикателствата на технологичното двусмислие. От историята на технологиите като история на това двусмислие научаваме, че създаването на печатната преса осигурява не само възхода на модерната идея за индивидуалността, прозата и модерната наука, но и залеза на традиционното чувство за общност, социалната интеграция и религиозната чувствителност, а изобретяването на парната машина и автомобилните двигатели възвестява края на ковачеството и майстерзингерството, така както днес развитието на съвременните технологии вещае изчезването на редица професии, свързани с транспортни, пощенски, счетоводни, медицински и образователни услуги.

 Същата история ни разкрива неумолимата истина за парадоксалната съдба на човека като Homo Technicus: че технологичният напредък бележи повратни точки в човешката история, а неговият  революционен смисъл  се състои в необратимото му въздействие не само върху начина на живот на хората и историческата участ на обществото, но и върху тяхното мислене, възгледи за света и самите себе си. В този контекст развитието и прогресът  на човешката цивилизация не се съизмерват, както по-често се смята – с бързината, методите и материалните постижения на поколенията и обществата благодарение на технологичния напредък. Напротив, от целите, идеалите и ценностите, респ. начина, по който мислим и оценяваме какво е важно и значимо за нас като човеци, зависи дали технологиите ще ни служат като средства за подобряване на човешкия живот и благосъстояние в световен мащаб или напротив, ще се превърнем в техен придатък под напора на стремежа към безкрайна печалба и естествената склонност към леснина, удоволствие и безгрижие. От това гледище да обсъждаме технологичния прогрес означава да говорим преди всичко за предизвикателствата, пред които той изправя мисленето ни за човешката идентичност, ценности и цели в плана на бъдещето, което вещае  той за човека като природно, социално и морално същество.

Според това как влияят върху различните измерения на човешкото, технологичните нововъведения могат да се оценяват като хуманизиращи или дехуманизиращи, респ. като повече или по-малко полезни, необходими, желани или напротив – като опасни, ненужни и нежелателни. Обсъждането на тези нововъведения сега се разгръща предимно в плана на концепцията за цифровото общество като общество на гигабитов интернет (gigabit society)^[3], което ще е достатъчно компактно, хомогенно и контролируемо, ако разполага с всеобщата свързаност, осигурявана от дигитализацията на света. Революционната сила на тази дигитализация технологичните оптимисти виждат в това, че колкото повече  хората са „свързани” с вещи, други хора, институции и организации навсякъде по света и по всяко време на денонощието, толкова повече  ще са и шансовете им за бизнес и търговия, потребление и  забавление, обмен и общуване, които ще нарастват пропорционално на растящите потоци от информация и данни, постъпващи и подлежащи на обработка и разпространение в мрежата.

Новите възможности за съхраняване на данни и информация в „облаци”, (стига да е в цифров вид, да има datability),  и командване на машини от стотици километри с помощта на креативните идеи, които ще правят „всичко” достъпно, свързвайки го, предизвикват въодушевлението на медии, политици, IT специалисти, икономисти и бизнесмени. За да стане възможно това обаче се налага всички човешки дейности, цели и потребности „да се адаптират” към единния цифров пазар на цифровото общество. Адаптацията изисква от неговите членове непрекъснато, постоянно придобиване, обновяване и усъвършенстване на нови знания и умения, за да бъдат работната ръка и предприемаческият дух в крак с технологичните иновации.

Оптимистичната визия за дигитализираното общество, превърната в политическа програма, обещава промяна на начина, по който се учим, работим, общуваме и живеем чрез насърчаване на онлайн общностите, автоматизиране и роботизиране на „рутинни” дейности, сред които редом с онлайн банкирането и електронната търговия, туризма и деловите отношения, застават шофирането на  товарни и пътнически превозни средства, медицински и образователни услуги, военно дело и социално подпомагане. Промяната е в името на „свободното движение на стоки, услуги и хора”, известна още като мобилност, респ. глобалното конкуриране на стоки, услуги и работна ръка като  сърцевина на т.нар. „пазарна икономика”. Огледани в тази перспектива, цифровото общество и цифровизацията изглеждат не просто необходими, а неизбежни заради икономическите ползи и новите пазарни възможности, постижими чрез технологични иновации. Същото се отнася и за свързаните с тях умения  и постоянно учене като задължителни за всеки, който иска да живее, работи и участва в съвременното общество.^[4] Нещо повече, свързаността  става  синоним на мобилността и предприемчивостта като измерения на свободата, сведена до ползването на интернет за все повече „неща” и в крайна сметка за „всичко” до такава степен, че хората да станат също „част” от мрежата редом с вещите, машините и данните благодарение на това, че в замяна на нейното ползване тя постоянно събира информация за тях, докато сърфират из нея. Предоставените по този начин данни подлежат на продажба и генерират печалба, както всички други търгувани, разменяни и осребрявани вещи, стоки и услуги, защото „крайната цел остава същата: да се направят възможно най-бързо възможно най-много пари.”^[5]

Така като основна мисия на технологичните иновации се откроява превръщането им в инструмент на икономическия растеж като безусловен  императив  на борбата за надмощие в света на глобалната пазарна конкуренция. Развивана в името на тази конкуренция, техниката превръща човешкото овладяване на света в автоматичен, сляп процес и води до промяна на самата идея за прогрес на обществата, като я свежда до „механичния резултат на свободната конкуренция между различните им съставки”[6]. Промяната на идеята за прогреса засяга и схващането за демократизацията. Тя започва да се отъждествява все повече с нарастващи индивидуални шансове за потребление, които са толкова по-големи, колкото по-достъпни и разпространени са технологиите. Тяхната достъпност и популярност върви ръка за ръка с идеала на плеонаксията — копнежа за изобилие от материални придобивки, битов комфорт, кариерен успех, сетивни удоволствия, игри и забавления. Стимулирането на този копнеж в наше време е магическият ключ към райските порти на постмодерния консумеризъм, обгрижван усърдно от маркетинга и рекламата.

От същия копнеж черпи вдъхновение и съвременната наука, когато установява, че парите не носят щастие, но намаляват тъгата.[7] Призвана да оправдава собствената си ефективност и полезност в условията на  пазарната конкуренция, тази наука е принудена да насърчава допълнително стремежа към повече печалба и потребление  под предлог, че така хората ще намалят излагането си на тъга и стрес. Извън тази наука остава смисълът или по-точно безсмислието на благосъстояние, което се разпределя от „невидимата ръка” на пазара толкова по-неравномерно, колкото повече става, така че за едни недохранването да е все по-голям проблем, докато за други все по-голям да е прехранването.

Експлоатирайки и стимулирайки все по-интензивно и непрекъснато естествени и примитивни човешки склонности, техноиндустрията се развива експоненциално, задълбочавайки още повече съществуващите диспропорции между необходимо и излишно в световен мащаб. Това потвърждава докладът на Oxfam International за икономическото състояние на съвременното човечество през изминалата 2017 г. Според него четири от всеки пет долара, генерирани като печалба през 2017 г., са се озовали в джобовете на едва 1% от най-богатите хора в света.[8]

Оказва се, че хоризонтът на прекрасният нов свят, обрисуван в глобализационния проект за обществото като единен цифров пазар, чиито „актьори” са едновременно създатели и потребители на безкрайното и всеобщо опазаряване на всичко, не е толкова безоблачен, колкото изглежда в очите на своите най-горещи защитници и привърженици. Изнесените от Oxfam International данни не само опровергават очакванията за нарастване на благополучието на хората в глобален мащаб паралелно и пропорционално на темпа и мащабите на глобалната технологична експанзия.  Те са показателни и за проблематичността на ситуацията, в която се намират  мнозинството от човечеството  и обществата в постмодерната ера от гл. т. на човешкото целеполагане и ценности, изискваща преосмисляне на посоката и възможностите на технологичния напредък. Преосмислянето налага да си дадем сметка, че комерсиалните и икономически ползи от технологичните иновации имат своята социална и морална цена, която с напредването на всеобщата технологизация придобива все повече мащабите на глобални рискове. Част от цената е възможността за „икономически растеж без работни места” вследствие на повсеместната дигитализация и коеволюцията й с роботизацията, автоматизацията и изкуствения интелект.

Повече или по-малко оптимистичните и песимистични прогнози за влиянието на технологичното развитие върху бъдещето на традиционните професии и перспективата за загуба на едни и откриване на други работни места, се редуват през годините. Независимо от своя оптимизъм или песимизъм обаче тези прогнози не променят факта, че благодарение на глобализацията чрез технизация новосъздадените работни места може да не са там, където заетостта е била намалена заради технологични иновации, нито че може да се гарантира винаги своевременна и достатъчно бърза преквалификация на работещите, която да е в синхрон с нарастващата скорост на технологичната промяна. Неопределеността, присъща на  новата политикономия на несигурността и риска, обрича жизнения свят и базисното съществуване на множество хора за години напред на една ендемична несигурност.[9]

Несигурността поражда усещането за „нов световен безпорядък” и новото съзнание за „съществено стихийната и случайна природа на нещата, които по-рано са изглеждали прецизно контролирани или поне по принцип контролируеми.“[10] Така съвременното общество освен глобално и  технологично, се оказва и общество на риска и на катастрофата, които някога са били в реда на изключението, а сега се превръщат в нормално състояние, тъй като до техния традиционен  източник – природата, застава технико-научното овладяване и господство над нея, вещите и хората като експанзивен процес, насочен към тяхната постоянна и безкрайна промяна.[11] В това общество политиката се оказва все по-малко управление  на съвместния човешки живот и все повече управление на различните кризи, които сполетяват този живот все по-често и неравномерно – военни, икономически, финансови, екологични, демографски, психологически … Техните мащаби и последици са такива, че хората не знаят какво да правят, защото не знаят какво да мислят за света и себе си, а не знаят, защото всяка криза, независимо от своя вид и източник, представлява драматична заради радикалността си промяна в човешкото и обществено състояние, която настъпва внезапно и неочаквано. Когато такива промени се случват едновременно, често и навсякъде, хората губят ориентация за главните посоки на своите действия, увереността си по отношение на всичко значимо и  вярата си в системата на света, в която се е вярвало преди.

Политическата “представителност” на свой ред се превръща в  терапевтичният метод за утешаване на травмираната от чувството на несигурност психика на индивидите и невъзможността за каквото и да е действие, което да е хем радикално, т.е. необратимо, хем да е безконфликтно, т.е. да е “мирно” или “безкръвно”. Представителността дефилира тържествено по подиума на световната статистика ту като “демократични избори”, ту като социологически и маркетингови проучвания, пропагандиращи за висша форма на свобода безсъдържателната, самоцелна консумация на телесността чрез  нейното „извайване” по технологичен образ и подобие в добавената реалност на технологиите, които след икономиката, превземат изкуството, философията и литературата.

Своя последен и завършен израз прилагането, в което се превръща политиката като технология за рационализиране на управлението по принципа на максималната икономия, намира в собствената си икономизация – неолиберализмът, и неговата глобализационна манифестация из световните пазари. Същата икономизация върви ръка за ръка с появата на т.нар. колаборативни мрежи за бизнес и търговия и нов тип електронни общности, които дават основания на прогнозите за предстоящия край или залез на капитализма, защото в тях частната собственост ще се замени от достъпа, употребата от притежанието, индивидуалния либерализъм от грижата за другия,, егоизма от споделянето, трайното от еднократното, обичта от себелюбието и т.н. Новите мрежи и общности обаче предизвикват и нови безпокойства като тези на френският философ и политолог Л. Фери. Според него  колаборативната икономика е предвестник по-скоро на надигаща се „страховита ултралиберална вълна, едновременно дерегулираща и користна, като новите приложения ще превърнат в обект на търговия онова, което не е било такова (собствената кола, апартамент, дрехи, услуги, работа в къщи, и още хиляди други неща), за да се постигне една забележителна цел , не „антикапиталистическа”, а напротив хиперкапиталистическа”. ^[12]

Въпросът следователно не е само в това, дали ще разполагаме в бъдеще с машини, които  ще превъзхождат хората  физически, интелектуално и психически и ще направят излишни  всяко човешко усилие и присъствие, а че и в настоящето вече все повече хора мислят и действат не като хора, а само като интернавти – потребители на интернет, които черпят и използват информация от мрежата за своите непосредствени практически нужди, без да се интересуват от нейната контекстуализация. Т.е. без да търсят и намират нейното значение и смисъл, а следователно и да упражняват и развиват своята най-човешка способност – мисленето.

Обитавайки първия в историята свят извън света,  интернавтът  е  новият световен гражданин – дигиталният космополит, роден и моделиран  като жител на виртуалната реалност на киберпространството, произведено от интернет технологията. Това пространство е навсякъде и никъде, винаги и никога, защото се оформя като квазифизичен, атопичен, аисторичен и глобален континуум, доколкото глобалност може да има само там, където няма нито място, нито време, нито история. Всичко в него, а значи и обществото и човекът, са възможни и реални като нищо повече и друго освен метафори.

Новият космополитизъм повдига с нова сила старите въпроси какво е човекът и в какво се състои смисълът и предназначението на неговия живот?  Как да оценяваме в перспективата на съвременната технологична експлозия човешкото жизнено и обществено състояние – като прогрес, който е не само технически, но и морален и социален, или по-скоро като поредния напредък на техниката, придружаван от толкова по-продължителна „криза” на човешкото, колкото повече и необратимо се размиват и смесват границите между цели и средства, желания и възможности, ценности и потребности?

Ще донесе ли със себе си интернет обществото „нови ценности на нови” скрижали, за които настояваше още Ницше, или ще бъде по-скоро нов етап на „реварваризация”, както испанският философ Хосе Ортега и Гасет определя прекалената трескавост, съпровождаща една епоха, която потапя човека в природата, превръща го в животно, тоест в дивак, с помощта на много отчуждения – от природата, от себе си, от другия?[13]

Какъвто и да е отговорът, той не би могъл да заобиколи признанието, че прекаленото фаворизиране на технологиите и безогледната технизация на всичко човешко за сметка на неговите духовни и смислови измерения е основното предизвикателство днес пред съвременните хора и техните общества. Технологичният напредък може да ни освобождава от едни грижи, но ни създава други, които са толкова по-големи, колкото е по-динамичен този напредък, защото технологиите трупат по-бързо данни, отколкото хората мъдрост и следователно „няма никакъв неотменим прогрес, никаква еволюция, която да не е застрашена от инволюция и отстъпление.”[14] Затова ако епохата ни се оказва не само епоха на технологиите, но и на риска, катастрофата и несигурността, а идентичността и бъдещето ни изглеждат все по- неясни и неопределени, то е защото което и да е общество – колкото и да е технологично напреднало – не може да е добро, ако е общество без „добро“. Т.е. общество, в което всичко е превърнато в пазар – от политиката до науката, изкуството и етиката, а от човека е останала само купчина данни.

Бележки

*Статията е препечатана от сп. Ново време, в което е бил публикувана публикувана за пръв път в бр. 7-8/ 2018 Quo vadis Homo Technicus?

[1]   Henry A. Kissinger,  How the Enlightenment Ends Philosophically, intellectually—in every way—human society is unprepared for the rise of artificial intelligence. The Atlantic  June 2018 Issue  https://www.theatlantic.com/magazine/archive/2018/06/henry-kissinger-ai-could-mean-the-end-of-human-history/559124/

[2] Ibid.

[3]Connectivity for a European Gigabit Society  https://ec.europa.eu/digital-single-market/en/policies/improving-connectivity-and-access

[4]Digital Skills & Jobs  https://ec.europa.eu/digital-single-market/en/policies/digital-skills

[5] Л. Фери. Трансхуманитарната революция, Колбри, 2017 , с.154.

[6]Фери, Л. 2010.Да се научим да живеем щастливо, София: ИК Колибри, с. 201.

[7]Kushlev, K., 2015. Higher Income Is Associated With Less Daily Sadness but not More Daily Happiness // Social Psychological and Personality Science Allen R. McConnell (ed.), Vol. 6 Issue 5, 1-7.

[8] Oxfam Internationalm,Reward work, not wealth OXFAM BRIEFING PAPER – JANUARY 2018 .10 р. https://www.oxfam.org/en/research/economy-99

[9] У. Бек. Световното рисково общество. София, Обсидиан, 2001, с. 21.

[10] З. Бауман, Глобализацията. София, Лик, 1999, с. 83.

[11] У. Бек, Рисковото общество, Критика и хуманизъм, София, 2013, с. 38.

[12] Л. Фери, ,Трансхуманистичната революция, с. 32.

[13] Ортега и Гасет, Х. (1993) Промяна и криза// Идеи в културологията, т. 2, УИ „Св.Кл. Охридски”, София, 115.

[14] Ортега и Гасет, Бунтът на масите, ИК Бард, 2015, с. 110.

://