Защо в България вместо философия се преподава история?
Доц. д-р Димитър Елчинов
Тезата на статията е, че хората, изучаващи специалност „Философия“ в България всъщност учат, с някои изключения, разбира се, история. След формулировката на тезата и опит за нейната защита (на базата на наблюденията ми за ситуацията в специалността в СУ) предлагам един възможен отговор на въпроса защо това е така.
Не е съвсем изключено да има някакви основания, поради които факултетите, специалностите, катедрите, програмите и дисциплините във висшето образование се наричат по един начин, а не по друг. Например, не е съвсем изключено специалност „Физика“ да се нарича така, защото в нея се придобиват такива компетентности, които могат да бъдат разпознати като компетентности на физик. Ако, например, тази специалност се наричаше „Димитър“, надали щяхме да очакваме нейните абсолвенти да имат компетентностите на физик. По-скоро щяхме да очакваме тези компетентности да имат нещо общо с „Димитър“, като например способността за правилно произнасяне и най-вече написване на името, особено в светлината на все по-големите затруднения, които се наблюдават в опитите за такова изписване.
Тези предварителни твърдения не се нуждаят, струва ми се, от допълнително обосноваване. Те са валидни по силата на т. нар. „здрав разум“, или, в по-академични термини, те са валидни благодарение на начина, по който сме тренирани да говорим. По-трудното за защита твърдение е, че в България, към днешна дата, дейността, на която традиционно се прикачва един академичен етикет, е до голяма степен подменена с дейността, на която се прикачва друг академичен етикет. Причината това твърдение да е трудно за защита е именно, че етикетите продължават да са различни. На единия пише „Философия“, а на другия пише „История“. Изглежда, че щом някъде пише „х“, ние сме готови автоматично да приемем, че това, на което пише „х“, е х. Този автоматизъм беше в основата на решението ми преди единадесет години да се запиша да уча онова, което все още се нарича с етикета „Философия“.
Още като студент обаче установих, че в специалността ми се учи нещо, което повече приличаше на гимназиалните ми занимания в профил „История“, отколкото на дейността, която си представях като философия на базата, например, на Платоновите диалози. С малки, но важни изключения, това, което чувахме, бяха разкази на или за твърденията на различни философи, а понякога дори за живота на тези философи, като в преобладаващия брой случаи въпросните философи бяха мъртви от много време. Това продължи през четирите години на следването ми и именно поради това ми се наложи да уча философия между заниманията си в специалността и най-вече след като я завърших. Покрай тези странични за следването ми занимания открих, че на много места по света в момента съществуват философи, които при това не изчерпват заниманията си с цитиране на своите мъртви предшественици. С други думи, изглеждаше, че философията нито е в историята, нито е история, а че има философия, която се пише, говори и преподава в момента. Нещо повече – изглеждаше, че тази сега съществуваща философия е доста известна. Навсякъде можеха да се открият текстове, препратки, дебати, университетски програми и т.н.
Това, разбира се, е моята автобиографична гледна точка, която по никакъв начин не е достатъчна, за да аргументира тезата за смяна на съдържанието на етикетите. Настоящият доклад предвиждаше емпирична подкрепа за въпросната теза, която обаче не успях да осигуря навреме (но ще работя за нейното осигуряване в бъдеще).
Като аргумент за позицията ми бих могъл, например, да цитирам учебния план на специалност „Философия“ в СУ, за да покажа, че чисто историческите дисциплини са далеч над хорариума, който обикновено е характерен за тях в съвременните западно-европейски и американски университети, които могат да послужат като академичен образец. Дори това да е така, целта в момента е по-различна, а именно да посоча онези наблюдения, които ме карат да смятам, че в България и по-точно в СУ дори дисциплините, които претендират да са философски (а не исторически), много често се изчерпват с реконструкция на позициите на отдавна мъртви философи. Заключенията ми, разбира се, са с ограничена валидност поради още един факт, а именно, че нямам пряк опит с начина, по който се преподава философия в други български ВУЗ-ове. Това ограничение обаче се неутрализира, поне до известна степен, от факта, че преподавателите из цяла България обикновено са абсолвенти на СУ и преподават по начина, по който се е преподавало (и все още се преподава) в СУ.
Първо, голяма част от студентите показват неспособност да правят адекватни академично издържани изказвания от свое име. С наистина много важни изключения, повечето студенти проявяват тенденцията да се опитват да цитират даден „авторитет“ (починал преди много време, разбира се), или да правят идиосинкратични твърдения, които варират от опити за оригиналничене до фрапантна глупост. Липсата на умение за правене на собствени твърдения по дадена тема и заместването му с посочените две тенденции означава, че философията обикновено се разбира като говорене на глупости и/или като цитиране на авторитети (като второто не изключва говоренето на глупости поради две причини; едната – неправилно цитиране, втората – правилно цитиране). Когато казвам това, не следва да бъда разбиран като съдник. Не съм виждал никъде норма, според която преподаването на философия и съответните компетентности, придобити при това преподаване, не бива да се изразяват в разнообразни начини за артикулиране на глупост. Не виждам и откъде може да се вземе такава норма; просто съобщавам наблюденията си.
Второ, писането на текстове, включително дипломни работи, много често има формата на селебрити списание. Например, редовна практика сред студентите при обсъждане на бъдещите дипломни работи е да си задават един на друг въпроса „За кой ще пишеш?“. Това имплицира, че предметът на философията се изчерпва с реконструкция на трудовете на определени автори, умрели преди повече или по-малко време и защитаващи повече или по-малко отхвърлени концепции по една или друга тема. Темата се конституира от автора, а понякога дори от интересни биографични факти за него, като разходките на Кант, рака на Ницше (да, рак, а не сифилис, според нови проучвания на този без съмнение важен въпрос) и т.н. В този контекст изглежда, че единственото ни основание да се занимаваме с един или друг философски проблем е, че някой някога се е занимавал с него. Парадоксът идва оттам, че ние дори не се занимаваме с проблема, а с начина, по който някой някога се е занимавал с него. Казано по друг начин, тенденцията в българската философска среда е да се приема, че няма проблем без автор. Разбира се, тук отново няма откъде да намерим норма, която изисква обратното.
Все пак би било интересно да се обсъдят импликациите на тази тенденция. Преди всичко тя означава, че философските проблеми са проблеми на хора, различни от тези, които живеят сега и които учат и дори преподават философия в момента. Вероятно не е нужно да се казва, че такива проблеми и тяхното решаване няма как да получат сериозно обществено и икономическо внимание. Това внимание обикновено се фокусира върху проблеми на хора, които са живи в момента. На второ място, тази тенденция означава, че е възможно философските проблеми да са „създадени“ от хора с всевъзможни идиосинкразии, като най-лесният за откриване във философията вид такива идиосинкразии са тези на езиковата употреба. С други думи, възможно е даден философски проблем да е възникнал, защото авторът, който го е формулирал, не е употребявал език според нормите на времето си (да не говорим за нормите на нашето време). Следва много по-трудната за проверка хипотеза, че въпросният автор може да е бил жертва на всевъзможни мозъчни дисфункции и т.н.
Третият тип наблюдения, които свидетелстват за тезата на доклада, са свързани с начините, по които преподавателите изпитват студентите. Преди две години ми се налагаше да замествам колега и се оказах в позицията на титуляр. В края на курса казах, че изискването за недоволните от текущата си оценка е да напишат няколко смислени изречения по тема от курса, като критерият за оценяване не е толкова ерудицията на студента, колкото способността му да пише ясно и аргументирано. Оказа се, че всички са доволни от текущите си оценки (макар че сред тях имаше двойки). Означава ли това, че не сме способни да оценяваме у студентите си друго умение, освен цитирането или реконструкцията на даден автор и/или концепция? Не съм напълно сигурен, но от редица наблюдения на изискванията, които студентите следва да изпълнят, бих предположил, че в повечето случаи не оценяваме нищо друго освен реконструкцията на чужди твърдения и дори не се опитваме да въведем друго изискване.
Четвърто, там, където в работата на даден студент или преподавател няма философия, заместването й с история е легитимно, докато заместването й с нещо друго не е легитимно. Например, на последната защита на дипломни работи в катедра „Философия“ (07.07.2014) станах свидетел на това как некомпетентно написани работи, посветени на Реформацията и изградени изцяло от цитати на няколко исторически заглавия, се оценяват с отличен, докато работа, основана около некомпетентно проведено емпирично изследване се оценява с добър (което за стандартите на специалността може да се брои за слаб). Защо философията в рамките на специалност „Философия“ може да се замести с некомпетентна историческа реконструкция, но не и с некомпетентно емпирично изследване?
Пето, самата ни концепция като преподаватели и/или изследователи за това какво е философия е историческа. Тя се основава на това, което философията е била, а не на това, което философията е към момента, а именно активна, интредисциплинна област, която често сътрудничи с всевъзможни други изследователски полета и се основава в една или друга степен на строга, логически издържана аргументация, която на свой ред изисква анализ на езиковата употреба.
Ясно е, че на тези основания няма как да се приеме тезата за подмяна на съдържанието на етикетите. Както вече посочих, това е теза, която тепърва следва да получи емпирична подкрепа. Нека обаче, за целите на дискусията, приемем въпросната теза с настоящите основания и да се опитаме да формулираме нейните условия за възможност, т.е., условията за възможност на това в България да се преподава история вместо философия.
Първото условие за възможност е, струва ми се, че да се преподава философия е по-трудно, отколкото да се преподава история. Докато във втория случай става дума за запомняне и повтаряне на факти (в случая това са фактите за вербалното поведение на определен починал философ), в първия случай става дума, както за познаване на определени факти от история на философията, така и за умения за логическо говорене и писане, аргументация и водене на диалог със студентите. При това, преподаването на философия е свързано с четене на философи, които не са умрели твърде отдавна и дори на такива, които са живи в момента и предлагат оригинални позиции и аргументи в рамките на един или друг дебат. По-нататък, диалогичните умения следва да позволяват както воденето на асиметрична дискусия (при която преподавателят е водещ), така и воденето на симетрична дискусия (при която преподавателят изследва заедно със студентите). Воденето на симетрична дискусия в някои случаи пък означава абстрахиране от определени добре известни дискусии в историята на философията, така че студентите да разберат аргументите, които да довели до една или друга позиция, а не просто да се научат да цитират позицията. Най-накрая, в изследователски аспект, един текст по философия изглежда съвсем различно от един текст по история на философията и това е разлика, която е толкова очевидна, че може да не е ясна само за човек, който не е виждал или единия, или другия тип текст.
Второто условие за възможност е, че ако човек никога не е учил философия, той няма как да различи последната от нейната история. Ще си послужа с аналогия. Ако винаги съм купувал от магазина човешко месо, на което пише „свинско месо“, няма как да допусна, че ям човешко, а не свинско, защото няма да мога да разгранича едното от другото. На академично равнище именно липсата на способност за разграничаване прави така, че подмяната на съдържанието на етикета „Философия“ със съдържанието на етикета „История“ да остане незабелязано. На свой ред липсата на такова разграничение се дължи на липсата на опит с философия, който пък се дължи на факта, че философия не се преподава в достатъчна степен, при това още от гимназията. Това на свой ред се дължи на първото посочено условие за възможност, а именно, че да се преподава история е по-лесно, отколкото да се преподава философия.
Искам да завърша с това, че почти нищо от казаното в доклада няма препоръчителен характер. Както вече казах на два пъти, няма норми, според които трябва да правим нещо различно от това, което правим в момента. Малкото изключение е етикетът, под който го правим. Ако сме съгласни, че преподаваме история и възнамеряваме да преподаваме история занапред, не би следвало да имаме проблем с това да емигрираме в историческите факултети и да приемем онзи етикет, който би показвал на бъдещите студенти с какво точно се занимаваме.
не бих казала, че съм съгласна с тази позиция, защото, общо казано, като студент бях поставяна многократно в ситуации да размишляваме върху проблем и да обосноваваме своя позиция с аргументи, знаем от логиката що е аргумент, така че в един съвместен диалог заедно с много други монолози ние се слушахме взаимно, слушахме и преподавателя, опитвахме се повече или по-малко успешно да влизаме в диалог с идеите на философ. От всичко това се оформяше бавно и трудно представата ни за що е това философия и как са я разбирали различните философи, имахме изложенията на преподавателите ни, имахме и оригинални текстове на философи, оставаше да размишляваме върху проблеми, не бих се съгласила, че има празно говорене, без него не може да се мине , но това са първи опити за философстване, това е и собствено изпробване в това поле на мисловност, може и да има глупости, но нали ги има и в другите дисциплини също, това е пътят на знанието ,което се оформя, и аз сега, вече като учител с млади хора на по 16-18 години съм изправена пред това да им дам думата да говорят, да удържам общото размишление в полето на философията, да ги карам сами да се замислят пад различни философски проблеми, няма значение, че не говорят на философски език, те и не искат често, но искат да размишляват на глас, това е важното, и така постепенно усещат и езика и духа на философията, важното е че ние заедно сме в един диалог, много уникален, наш, ставащ в момента, но поводът е философ или ставащото около нас, с човека, с природата…аз не се боя, че ми говорят глупости, защото нали съм отсреща с въпросите си, както един сократ, нали в мен живее хайдегеровия поглед върху света и аз мога да им го поднеса и да ги накарам да оставят нещата да им проговорят…
Подкрепям напълно изложената от д-р Елчинов теза. Тя се припокрива напълно с личните ми наблюдения, но не в областта на философските науки, а в сферата на техническите такива.
Това което не приемам е, че това е проблем характерен за България. От непосредствените си наблюдения върху университетите от т.н. “Бръшлянова лига” съм стигнал до заключението, че там също се следват определени стереотипи. Истински авангардни методики и концепции може да се срещнат в проекти като EdX, но все пак да не забравяме, че те са подчинени на военната, а не на гражданската логика.
Наскоро жена, която работи като експерт в Дания, сподели с мен в личен разговор следното:
“За да имаш авторитет е нужно да се вписваш в наложения модел.”.
Мисля, че това е в основата на проблема. Да го кажем по просто – най-важно е това, което се казва да звучи академично, независимо, че е лишено от съдържание. Или ако ми позволите да използвам друго сравнение:
“Тичането в кръг не е движение напред.”.
Това, което се забравя, е факта, че философията е интердисциплинарна наука и като такава има своя специфика.
Тук подкрепям д-р Милена Лилчева за това, че глупости има във всяка една научна дисциплина.
Това, което е важно да се знае обаче е, че има голяма разлика в това да се привлече вниманието на аудитория от лица на възраст 16-18 години (чиито когнитивни мозъчни функции са на друг етап на развитие) като им бъде позволено свободно да изказват своето мнение и това да накараш студенти на 21 години да изложат антитеза на наложили се твърдения.и стереотипи (което е доста по-сложен процес изискващ друг вид подход).
Философията е изключително динамично развиваща се наука. В един свой доклад, бях казал, че, цитирам: “Кибернетичната война е война на различни по форма познания.” (или казано с други думи – война на идеи).
В света, в който живеем се води война на идеи, която е съвсем реална. Това, което се нарича “тероризъм” всъщност не е нещо ново и за пореден път сме свидетели на това как една идея може да убива. Това, което обаче не се отчита е, че липсата на идеи и следването на шаблони е многократно по-разрушително от идеите на “Баадер Майнхоф”, “Червените бригади и ИДИЛ, взети заедно. Липсата на идеи, тези, стратегически цели и насоки за развитие обрича едно общество (цивилизация) на деградация и разпад. Липсата на актуални идеи води до замяната им с емоционални твърдения, лишени от логика. В този ред на мисли за мен лично, като специалист по медицинска информатика, думата “идиосинкразия” означава неестествена привързаност към патологични изменения. Ако пренесем това в социалната сфера няма как да не разберем, че липсата на актуални философски идеи води до приемане на концепции и идеи с открито деструктивен характер.
Темата е много интересна и личното ми мнение, че е нужна широка дискусия по нея.
Аз съм типичен “технократ”, но като такъв знам, че началото на всеки един проект е една концепция и/или идея, която се формулира въз основа на чисто философски методи. Инженерната част е един последващ етап, а икономическата и юридическата такива идват на един много по-късен етап.
Липсата на действена философия дори не е движение в кръг. Това е тъпчене на място, но върху плаващите пясъци на невежеството. И ако смятате, че греша е добре да си припомните, че думата “талибан” означава “студент” и, че замяната на научно философския подход с исторически-декларативен доведе до появата на радикалния фундаментализъм и не само (защото в началото бяха университетите).
Вярно е, че академичното философско образование е поставено върху историческа основа. История на философията в нейните хронологични рамки- антична, средновековна, класическа и модерна съставляват повече от 50% от програмата в СУ както преди 20 години така и сега. Едно време дори ни се внушаваше, че философията е неразличима от история на философията, понеже мисълта се движела и развивала постепенно и постъпателно от по- бедни и лишени от солидна обосновка твърдения към все по- богати и обосновани системи от твърдения и концепции. Прогресистката идея беше имплицитно налагана както тогава, така и сега, доколкото зная. Но прогресистката идея, която е Просвещенска по произход се е впила здраво в науката и педагогическата практика и е станала доминираща не само в научното, но и в ненаучното мислене. За жалост философията се е превърнала в система от клишета, идеологеми, шаблонни мисловни форми, които не подлежат на критика, а само на реконструкция (както правилно отбелязва авторът на статията). Доколкото се позволява критика на авторитетите, то тя се представя отново през критиката на други авторитети. И така се получава една верига от твърдения и концепти (които неуморно се цитират и реконструират) и критика на тези твърдения, които отново са цитати или реконструкти на вече признати авторитети. Тази жалка демонстрация на “философска култура” няма особена стойност, тъй като остава изцяло в полето на вече изказани мисловни форми, без да достига до създаването на принципно нови такива. Предъвкването на класиците, темите и идеите не носи така жадуваното насищане на философския дух със свежи идеи, теми и концепции. На въпроса “защо” това е така, струва ми се, би могло да се предположи, че обикалянето в кръга на познатите и признати авторитети и идеи е по- комфортно и политически коректно, отколкото всяка проява на мислене извън установените рамки. Точно това е и най- тежкия проблем на съвременното философско мислене и респективно на образованието по философия.