(В памет на философа на етиката и свободата проф. Кирил Нешев)
Резюме: Статията представя изследването на проф. Кирил Нешев, посветено на евдемонизма като морална доктрина и етическа традиция. Текстът е фокусиран върху оригиналната класификация, предложена в книгата на евдемонистичните концепции от античността до модерността.
ключови думи: евдемонизъм, щастие, Аристип, Епикур, утилитаризъм, Кирил Нешев
Abstract. The article presents the book by Prof. Kiril Neshev about eudemonism as a moral doctrine and ethical tradition. The text focuses on the original classification of philosophical concepts of happiness from antiquity to modernity proposed in the book.
keywords: eudemonism, happiness , Aristippus, Epicurus, utilitarianism, Kiril Neshev
Кирил Нешев е сред авторите, насочили изцяло своето внимание към изследване и интерпретация на етическата проблематика. В неговите трудове философията на морала и нравствеността не са отделен пласт, който трябва да бъде откроен, а субстанциална същност на изследването. Автор на редица книги, монографии и публицистични статии,
Кирил Нешев анализира в поредица от монографии както общотеоритическите проблеми на етиката (Евдемонизъм. С.,1977; Морал и общуване. С.,1984; Доброто. С.,1989 и др.), така и някои по-специфични етически теми (Тактът. С.,1974; Журналистическа етика. С., 1978 и др.)
От монографиите му особено внимание заслужава „Евдемонизъм. Опит за теоритико-исторически отчет”. В нея Кирил Нешев прави задълбочен анализ на евдемонизма като етико-философска система и предлага собствена класификация на евдемонистичните течения в етиката. Той си поставя задачата не само да изследва евдемонизма като учение, но и да разкрие характерното за древната евдемонистична традиция разбиране за античния нравствен идеал. За целта логически последователно и обстойно в монографията се разглежда разбирането на етическата система като единство от идеи и понятия, които са логически обосновани и взаимозависими. Всяко нарушаване на единството на системата би довело до преобразуването или унищожаването й. Като първа по значение и предопределяща систематичната структура идея се откроява принципът, който „стои в началото на разсъждение, изследване или действие в област или страна на действителността или теорията”. Така се стига до появата на двата различни подхода в разбирането на висшето нравствено благо. Те са следствие от два различни принципа: „принципа на удоволствието, или щастието” и „принципа на добродетелта, или дълга”. Според проф. Нешев, ,първият е принцип на евдемонизма. В него добродетелта се разглежда като производна на щастието. Евдемонизмът приема човешкия стремеж към щастието като естествена, природна наклонност, регулирана от повелите на разума.
Вторият принцип е принципът на деонтологизма. Според този принцип щастието не се разглежда като цел на човешкия живот, а като резултат на добродетелта. Тук целта е добродетелта и тя е гарантирана от разума и дълга.
Според евдемонистите щастието е удоволствие, последователност от удоволствия, към която се стреми индивидът. Както отбелязва Нешев, една от най-характерните особености на евдемонистичната система е индивидуализмът. От това гледище индивидът, чувстващият субект е основа на всичко:
„Всички евдемонисти – пише авторът – именно защото са сенсуалисти в гносеологията, определяли сетивата като източник на удоволствието”.
Така удоволствието се оказва основополагащо всички човешки добродетели. При това евдемонистите са атеистично настроени – свързват човешката душа с сетивата, прекланят се пред човешките страсти.
Същевременно Кирил Нешев изказва предположение, че в известен смисъл евдемонистите „подценяват значението на разума в човешкия живот”. Предположението се обуславя от факта, че евдемонистите акцентират главно на сетивата, а разумът те разглеждат като механичен сбор от усещания.
Обръщайки поглед към едно по-ново време – модерната епоха на утилитаризма, авторът на „Евдемонизмът” забелязва, че утилитаризмът заменя „стария” евдемонизъм. Макар че на пръв поглед утилитаристите запазват неговия основен принцип, те не пропускат и да го конкретизират в посока на индивидуализма .
Утилитаристите също говорят за стремеж към щастието, но щастие, което е индивидуално по своята същност и е следствие от стремеж към лично облагодетелстване – егоизъм:
„Егоизмът се задоволява чрез постигането на полезното или на онова, което индивидът счита за полезно. Но полезното всъщност се оказва тъждествено с приятното. В такъв смисъл ползата е удовлетворението, получено от владеенето на полезното”.
На тази основа и предвид факта, че в своето историческо развитие евдемонизмът е изпитвал влияние от различните обществени състояния, на които е съвременник и различни науки, Кирил Нешев предлага собствена класификация на евдемонистичните течения в етиката:
А) Хедонизъм – с главни представители Аристип, Киренайци;
Б) Епикурейство – Епикур, Кар, Гасенди, Фойербах;
В) Утилитаризъм – Бекон, Хобс, Лок, френски материалисти, Бентам, и Мил
За разлика от вече съществуващата в европейската философия класификация на етическите школи, тази класификацията включва като направления в евдемонизма философските течения хедонизъм, епикурейство и утилитаризъм. За да установим разликата, е достатъчно да се позовем на един от най-сериозните авторитети в историята на етиката – Фридрих Йодл, за да забележим почти единодушно приетото мнение, че хедонизмът се отделя и разграничава от евдемонизма. Интересно е, че същата позиция поддържат и някои български автори, ангажирани с изследвания на етическите аспекти в историята и теорията на принципа на удоволствието. За да открием вероятни основания за спорността на класификацията, предложена от Кирил Нешев, нека се върнем отново към неговия анализ на евдемонизма.
Хедонизмът, епикурейството и утилитаризмът имат своите специфични принципи и съдържания, които не съвпадат напълно. Но разликите са само по отношение на композирането на отделните компоненти на системата. Принципът е един, настоява Кирил Нешев, той остава неизменен – на всеки човек е присъщ стремеж към щастието, щастието е удоволствие, последователност от удоволствия. В това съвпадат тези философски течения и това е основанието и възможността да тяхното обединяване и разглеждане заедно. Исторически фундирана, макар и „огрубено” (изразът е на Кирил Нешев), предложената класификация се стреми да представи вътрешната структура на евдемонистичната етическа система, да разкрие нейното специфично разбиране на щастието, удоволствието, ползата, съответно – на хедонизма, епикурейството и утилитаризма.
Затова Нешев подчертава специално, че с евдемонизма за пръв път се поставя въпросът за щастлив живот, като под това понятие се разбира „сумата от действия, извършени от човека в продължение на неговото цялостно съзнателно отношение към живота”. Проблемът за щастието е етически проблем, защото човек и щастие са в неразделно единство, щастливият живот е едновременно и заслуга и норма, изискваща осъществяването си от страна на индивида.
Изхождайки от „плодотворната идея” на евдемонизма, че моралът е преди всичко действие с определен резултат за отделния индивид, авторът на „Евдемонизмът” очертава рамките на евдемонистичната теория. Те са следните: в нейния център е отделният човек, действащ и изпитващ върху себе си последствията от своите действия.Заедно с това като недостатък в учението на философите- евдемонисти се посочва отсъствието на „идеята за практиката” като важно условие за разкриване и систематизиране на морала. Позитивното в евдемонистичната традиция авторът открива в „интерпретирането на щастието като специфична човешка цел, тълкуването на сетивното удоволствие като особена връзка и отношение с други индивиди в определено общество”.
Евдемонистичната интерпретация на морала е първа по рода си в европейската традиция интерпретация на морала в контекста на човешката дейност с оглед на най-съществените характеристики на човека според неговото действане. Голямата заслуга на тази интерпретация е в поставянето на въпроса за човешкото поведение и действане, без което е невъзможна проявата на морала. Моралът разкрива човека като практическо същество – това ще стане една от основните тези на цялата последвала история на етиката. Евдемонизмът превръща морала от „абстрактна човешка способност” в природна сила, чието начало е заложено в биологическата същност на човека – това е другото измерение на тази интерпретация. Следователно, моралът не може да бъде разбран вън от човека, вън от неговите възможности и цели. Оттук се налага изводът, че човек се реализира предимно чрез морала, че човек/ морал се намират в тясна взаимовръзка и единство, а щастието се свързва с понятията цел на човешкото действие и отношения между хората.
Евдемонизмът е етика на щастието, но как се разбира то от неговите представители? В връзка с този въпрос Кирил Нешев изследва обяснението на щастието в евдемонистичната етическа теория на равнището на емпиричния опит предвид една особена предпоставка: човек винаги се стреми към удоволствието (щастието) и избягва страданието.
Като откроява и анализира внимателно многобройните противоречия, втъкани в евдемонистичната система, Нешев открива различия между природата на морала и щастието. Докато моралът е една човешка възможност и способност, щастието е пълната реализация на тази способност и възможност, щастието обрамчва развитието на човешката природа. Всичко това опира до здравия разум. Значението и ролята на разума се оказват особено важни за епикурейците и утилитаристите при разкриване същността на щастието. За тях разумът е „едно обобщено сетиво, сбор от усещания, свързани с паметта и въображението”, една сенсуалистична способност за възприемане и усещане на заобикалящия ни свят”. Разумът от това гледище, е подвластен на усещанията, следователно, щастието в учението на евдемонистите е резултат на висша способност за приятни усещания.
Разбира се, различните проявления на евдемонизма носят специфични характеристики и имат своите значими различия помежду си. Но евдемонистичната теория от самото си начало приема редица постулати, които предопределят нейното „морално поле”. Чрез тези постулати, според Нешев, става възможно разкриването на стремежа към щастието, както и да се търси отговор на въпроси от типа, как да се превърне егоизмът в морално (нравствено) отношение, как да се обвържат щастие и егоизъм, като се има предвид, че щастието или води до егоизъм, или изхожда от него.
Кои са тези постулати? Те са :
- Човешката дейност изобщо и морал (единство на цел и резултати) са равнозначни.
- Нравствената цел и щастие са равнозначни.
- Същност на индивида – това е стремеж към щастие.
- Морал и стремеж към щастие са еднозначни.
Кои са следствията, произтичащи от тази етическа платформа?
Източник и законодател на всяко действие е индивидуалното съзнание, а това поставя под въпрос обосноваването на дължимо поведение и общовалидни норми. Моралната мотивация е прекомерно разширена и следва постулат с натуралистични и биоантропологични измерения: човек се стреми към щастие и избягва страданието. Всичко това опростява разбирането за морала като нормативен регулатор.
В глава втора – „Щастие и удоволствие. Хедонизъм и епикурейство”, Нешев отново обръща поглед към щастието според евдемонистите като алфата и омегата на човешките търсения, като цел, преследвана от всички. Според неговата оценка, евдемонизмът приема щастието като продължително удоволствие, което едновременно е и приятно усещане, задоволяващо тялото, и храна за ума. Така се стига до извода, че: „самото удоволствие е желателно само по себе си като цел, а всичко останало се желае или поради това, че съдържа в себе си удоволствие, или поради това, че представлява средство за постигане на удоволствие”
Извеждането на хедонистичното разбиране за щастието директно от човешката физиология, настоява Кирил Нешев, е открит и груб натурализъм. Това предполага, че отделната личност не трябва да бъде спирана от никакви задръжки по пътя към щастието. Тя трябва да следва природата си. Човекът с пороци също може да е щастлив. Това отвежда авторът на „Евдемонизмът” към корените на теоритико-етическите грешки на евдемонистичната доктрина, а именно: щастието се откъсва от общественото развитие, не е възможно да се намери връзката с нравственото. В тази система добродетелта е само средство за постигане на щастието, тя има значение само доколкото регулира удоволствието като единствена истинска цел.
Друг недостатък на евдемонизма според Кирил Нешев, е незадоволителното обяснение в него на отношението щастие/добродетел. До този извод Нешев стига благодарение на сравнителен анализ между Аристиповата етика и етиката на Епикур. В началото на анализа той обръща внимание на факта,че Аристип и изповядваният от него хедонизъм не почиват въху философска система. Аристип подминава гносеологическите и онтологическите проблеми, изучаването на физиката, разбирана като учение за природата, която според него няма значение за човешкия живот.
Епикур, напротив, изгражда философска система, като проблемите на етиката разработва след като е решил „материалистически” редица онтологически и гносеологически въпроси.
Нешев не пропуска да отбележи и допирните точки в етиката на епикурейците и Аристиповия хедонизъм, като резултат от разглеждането на човека като тяло, като част от природата. Приликите могат да бъдат обобщени по следния начин: и Епикур, и Аристип приемат, че цел на човешкото действие е удоволствието, носещо в себе си „пружината на човешките стремежи”. И за двамата щастието е цел, осмисляща човешкия живот. Техните различия тръгват от друго – от разбирането за спецификата на удоволствието и неговото място в етиката. Според Аристип човек се ръководи от своите плътски въжделения, а човешкото поведение се формира от приятното и неприятното. Приятното се унифицира с удоволствието. То е „оценката, която дава тялото на усещането”. От това гледище животът съществува само докато има движение, а неговото прекратяване е равносилно на смърт: „Покоят – това е нищо , небитие, смърт”.
Аристип
Затова безразличието, абсолютното спокойствие, липсата на удоволствия е равнозначно на сън или смърт. Докато удоволствието е активност, движение, което е приятно. Затова според Аристип, телесните удоволствия са за предпочитане пред душевните. Реални за нас са удоволствията, насладата от настоящето и следва да им се наслаждаваме в момента. А удоволствието на миналото (спомена) и удоволствието на бъдещето, т.е. за което си въобразяваме, са плод на душата и затова са несъвършенни.
Както посочва Нешев, отхвърляйки миналото и бъдещето, Аристип се превръща в роб на настоящето:
„Аристип стига до нравствения нихилизъм, до аморализъм и оправдаване на всички средства. Удоволствието е абсолютизирано. Аристип отрича отговорността, разбира санкцията като външна на личността сила”.
За него удоволствието, постигнато чрез безчестни постъпки, е „оправдано и желателно”, защото все пак то е удоволствие, а не страдание.
Епикур от своя страна, изхожда от проблема за целта на човешкия живот, от целта на човешкото действие: дали това е щастието или добродетелта. Според него, не съществува противопоставяне между усещания и разум. Мислещият и усещащият човек не са различни същества, а едно, защото разумът е роден от усещанията и проникнат от удоволствието и страданието.
Изследвайки епикурейската етика, Нешев съсредоточава вниманието си върху още един съществен момент в нея: епикурейството отправя предизвикателство към религиозните предразсъдъци и страха от смъртта. За Епикур смъртта сама по себе си не е страшна, страшен е страхът от смъртта. Тя е нещо извън нашето усещане, следователно смъртта не съществува. Мъдростта е тази, която може да премахне страха и лъжливите мнения. Умереността е основата на щастливия живот, тя е „вярното съобразяване с бъдещето”. Като необходимо условие за щастлив живот епикурейците посочват приятелството, другарството.
В заключение Кирил Нешев прави своето обобщено и го поднася синтезирано по следния начин: и у Епикур, и у Аристип принципът е общ – стремежът към наслаждението. Но киренайските тези „издават” теоретична бедност. Причината е в тяхната ориентация към предоставянето на чисто практически съвети, „в които липсват такива понятия като идеал и оценка, цел и средство – понятия, които представляват неотменимата част на всяка етична система”.За Аристип удоволствието е желание, което трябва да се задоволи, но той не посочва кое е истинското удоволствие. Той не се позовава на разума. В неговата система, посочва Кирил Нешев, е налице пълна анархия в желанията и неопределеност на стремежите, всичко е подчинено на момента. В сравнение с него, продължава авторът на „Евдемонизмът”, Епикур се различава в три съществени пункта: първо, по въпроса за същността на щастието и удоволствието. Аристип не признава наслажденията в състояние на покой, а само в движение. Епикур признава и едните, и другите, т.е. наслажденията и на духа и на тялото.
Втората отлика на Епикур от Аристип е свързана със средствата, водещи към щастието. Епикуровите морални постулати изискват отказ от наслади, свързани със страдания. Третата се отнася до оценката на резултата от нашата дейност. Нашата дейност е зависима от разума. Той е този, който оценява резултатите и избира средствата. Затова е по-добре човек да е нещастен, но да действа разумно, отколкото да бъде щастлив неразумно. Спокойствието на духа е пости-
Епикур
жимо само посредством разума.
Като отбелязва мястото на Епикур във историята на философията и етиката като първият философ, поставил въпроса за добродетел и щастие, за тяхното отношение и съответствие, Нешев същевременно отбелязва, че би било погрешно да се приеме за епикурейството, че е „само и просто един облагороден хединизъм, поставен в претенциозните дрехи на осигурена добродетел и достигнато щастие”. Приоритетът, който Епикур отдава на разумното начало у човека, убедително потвърждава тази теза.
В заключение, бих искам да отбележа няколко безспорни достойнства на интерпретацията, предоставена от Кирил Нешев на евдемонизма, които представляват принос в развитието на интерпретативното начало в етиката, а също и за нейното теоретично развитие като философия на морала. Първото от от тях е, че неговата интерпретация е твърде далеч от „плоското” и едномерно тълкуване на голямата тема за евдемонизма, като открива и описва последователно постиженията и недостатъците на тази морална доктрина. Сред постиженията й е идеята за щастието, нейното свързване със самия човек и естественото й превръщане в смисъл на живота му, разбирането за човешката сетивност като не по-маловажна от други човешки характеристики, свързващи отделния човек с останалите хора. Моралът от това гледище е човешко действие, той е природен по своята същност. Заедно с това „Евдемонизмът” на Кирил Нешев повдига и редица важни въпроси, които продължават да са актуални и днес. Такива са въпросите, дали изобщо е възможен преход от индивидуалното щастие към теоретически промислено разбиране за Доброто и Нравственото, а оттук и превръщането на морала в нормативен регулатор? Дали добродетелта ще бъде сведена до средство, а човешката мотивация разглеждана като незначителна на фона на резултатите? Дали моралът не трябва да е по –скоро учение за това, как да станем достойни за щастие, отколкото как трябва да станем щастливи?
